(Поетическите диалози Роман Кисьов – Здравко Кисьов)*
– Първият Ви спомен за баща Ви като човек на словото?
– Първата книга със стихове на баща ми „Откровение“ (1962) е излязла на бял свят два месеца и половина преди аз да се родя. А още от края на 50-те той вече е печатал активно в различни литературни издания в страната. Така че аз съм израсъл в такова семейство, в литературна и културна среда. От най-ранното си детство помня близките приятели на баща ми – пишещи хора, най-вече от кръга на „сърдитите млади поети“ в Русе – Иван Цанев, Веселин Тачев, Димитър Вятовски и други. Черняка (Георги Черняков – небезизвестният по-късно дългогодишен ръководител на Кабинета на младия писател „Димчо Дебелянов“ в Студентския дом в София) живееше със семейството си в съседна кооперация, той е и кум на сватбата на родителите ми. Тези негови приятели често посещаваха малката ни квартира – гарсониера в русенския квартал „Здравец“. Когато поетът Иван Цанев замина да следва в София и после периодично идваше в Русе, винаги отсядаше да спи у нас, на дивана в кухнята. От всички приятели на баща ми той най-успешно намери подход към мене, неслучайно по-късно написа освен невероятната си поезия (станала вече класика), и прекрасни стихове за деца. Едно е посветил и на мене – „Пролетно тайнство“, макар че тогава бях вече юноша, младеж. Иван Цанев тогава за мене беше просто „бате Ваньо“, но аз и досега се обръщам към него по този начин, както в моето детство.
На работното бюро на баща ми винаги стоеше чешката пишеща машина „Consul“ – за мене тя беше атракция, обичах да го имитирам като се опитвах и аз да печатам, натискайки с десния си показалец един или друг клавиш. Много по-късно, когато като студент прописах поезия, той ми подари именно тази своя пишеща машина. Още я пазя.
Също така родителите ми често ме вземаха със себе си на различни културни прояви, литературни четения. Например помня, че ме водеха на ежегодните писателски срещи във Ветово (Русенско), провеждани в памет на рано загиналия поет Христо Вишанов – близък приятел на баща ми. На тези срещи идваха писатели от цялата страна, вкл. от София, като например Васил Попов, Яко Молхов и др. Баща ми произнасяше слово на гроба на своя приятел.
Винаги съм знаел, че баща ми е поет, но не съм си давал сметка какво означава това. Било ми е любопитно, разбира се, още в началното училище съм се зачитал в някое и друго негово стихотворение, но – тъй като това не бяха стихове за деца – оставаха неразбрани и далечни за мене. По това време той беше редактор на многотиражка – издание на БРП (Българско речно плаване) в Русе. Работният му кабинет беше една малка сумрачна, полугола стаичка в стара, ниска постройка, наподобяваща склад, на самия кей на Дунава, в близост до Речна гара. Близо десетина години баща ми работеше там.
Интересът ми към поезията, а оттам и към поезията на моя баща, се зароди, когато вече бях ученик в Художествената гимназия в Казанлък. Но това не беше интерес да пиша поезия, а да я възприемам. Може би точно тогава си дадох истинска сметка за баща ми като поет. Тогава и направих цял цикъл монотипии – илюстрации към негови стихотворения, които включих в моя самостоятелна изложба от графики, рисунки и илюстрации в Художествената гимназия през 1980 г. Той ми даваше задачи – да илюстрирам стихове и на други поети. Помня, че направих рисунки към стихотворението „Ветровито време“ на Иван Цанев, както и към стихове на големите латвийски поети Ояр Вациетис и Имант Зиедонис, все приятели на баща ми. Тогава започнахме да говорим с него по-пространно за поезията, интересувах се от мнението му за един или друг поет, който ме е заинтригувал тогава, а от своя страна той ми препоръчваше определени поети, особено такива, които не се изучаваха в училище. Така например именно той за пръв път ми обърна вниманието към поезията на Атанас Далчев, даде ми негови стихосбирки. Далчев тогава все още беше жив и не се изучаваше, освен това беше и в нещо като немилост, рядко го печатаха, той издържаше семейството си с преводи. Помня, че когато учителят ни по литература ни даде задача да напишем есе за някой поет или писател, който не се изучава, а е извън „канона“, не се поколебах да пиша именно за поезията на Далчев, която за мене беше откровение и вдъхновение. Яд ме е, че не съм запазил този мой текст. Обичта ми към неговата поезия остана и до днес, именно благодарение на баща ми.
– Откога датират литературните Ви опити? Как се родиха те – в синхрон с афинитета Ви към изобразителното изкуство или в по-различен времеви отрязък?
– Първото си стихотворение написах като студент втора година в Художествената академия в София, в късната есен на 1986 година, бил съм 24-годишен. Боледувах от някакъв упорит грип и, останал насаме в квартирата немалко време, стихът дойде внезапно, беше по-силно от мене. То си беше само опит, разбира се, затова и не съм го публикувал никога. До този момент не ми е минавало и на ум да пиша, особено пък стихове; не съм имал такива амбиции. Малко по малко, след първото стихотворение „дойдоха“ още и още, докато постепенно поезията ме завладя дотолкова, че все по-рядко посещавах ателието в Академията, имаше цели периоди, когато рисуването отстъпваше на страстта ми да пиша или да чета поезия… Четях много, постоянно, всякаква поезия, но от самото начало имах особен афинитет към модерната световна поезия и към свободния стих.
– Бихте ли споделили отношението на баща Ви към първите Ви стъпки в поетическото изкуство?
– Първите си стихове не смеех да ги покажа на баща ми, смятах, че не са на ниво, за да му ги показвам. Но когато продължих да пиша, постепенно събрах смелост и му дадох да прочете няколко стихотворения. Той беше изненадан от това, че съм прописал поезия, дори малко стъписан, но се стараеше да не го показва. Подходи много внимателно, гледаше да не ме обезсърчи, но в същото време не беше особено въодушевен, поне видимо. Даваше ми съвети, говорихме и конкретно по текстовете. Той имаше голям опит като редактор, а и като ръководител на литературни клубове в Русе през годините, и намери верния подход. Малко по-късно започнах по-често да му споделям това, което пиша, изпращах му в писма до Русе новите си стихове. Започнах да придобивам и самочувствие от написаното, дори си позволявах в някои от разговорите да не се съгласявам с него, да му опонирам… Мисля, че това се дължеше на желанието ми да изляза от „сянката“ му, в стремежа ми за собствена поетическа идентичност. Всъщност аз от самото начало пишех различно, въпреки че възприемах голяма част от уроците му. Ето например цитат от едно негово писмо до мене от 13.12.1988 г.: „Тази сутрин получих твоите стихотворения. Интересни са, имаш чувствителен напредък, отделил съм няколко неща за в. „Светлоструй“ – за декември или януари, но се налага и да поговорим, което ще стане като се видим. Пиши, но не изоставяй живописта и изобщо рисуването!“. По-малко от година след това писмо, в ранната есен на 1989 г., при един от престоите ми в Русе, написах три емблематични за ранния ми период стихотворения – „Вратите на рая“, „Никой не ме е питал“ и „Итака“. Не наведнъж, а в период през няколко дни. И ги давах на баща ми да ги прочете. Тогава той, който беше иначе сдържан (особено относно моето писане), този път реагира спонтанно и емоционално – беше видимо изненадан и впечатлен… След като прочете стихотворението „Вратите на рая“, каза: „Я, ти още малко и ще ме задминеш!“… А за „Итака“ каза, че е наистина рядко стихотворение, високо ниво, и веднага го взе, за да го публикува буквално след няколко дни в русенския вестник за литература и изкуство „Светлоструй“, на който бе редактор, в броя, посветен на Празника на поезията – 1 октомври (30.09.1989, год. Х., бр. 9 (116). Това е и първата публикация на „Итака“, именно в Русе, благодарение на баща ми. Зная, че той направи това не защото ми е баща, а заради своя поетически критерий, въпреки риска, който поемаше – да бъде одумван и упрекван от местни завистници в амбиции да налага сина си и „да го прави поет“ (нещо, което е много, много далече от истината). По това време мои приятели в Русе са ми споделяли, че са ставали неволни свидетели на разговори, в които се твърдяло, че баща ми пише моите стихове. Всъщност времето потвърди, че той се оказа прав – до този момент стихотворението „Итака“ е преведено и публикувано на 16 езика в света, а „Вратите на рая“ – на 11 езика. А първата ми книга „Вратите на рая“ (1995) получи Националната награда за поезия на пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ по повод 140-ия юбилей на най-старото (тогава) издателство у нас (което понастоящем вече не съществува, за голямо съжаление).
– В какво се изразява духовното влияние на поета Здравко Кисьов върху поета Роман Кисьов? .
– Духовното влияние на баща ми върху мене беше първо като пример на творец, отдаден изцяло на поезията, която за него бе живот, а животът му – мисия. От много рано той се опитваше да възпита у мене характер на творец; казваше, че талантът не е достатъчен, трябва и характер; казваше, че изкуството е кръст и че ако искам да му се посветя, трябва да съм готов да си нося кръста. От него научих, че драматизмът е заложен в самата същност на изкуството, както в самия живот има драматизъм. Самият той се определяше като поет на драматизма, на познанието при сблъсъка с обстоятелствата, които нивелират личността или манипулират с нея. Казваше, че човек може да се осъществи в някаква посока и степен, само ако се съпротивлява на обстоятелствата, които нивелират личността. Той ме учеше на взискателност, самокритичност и труд, на прецизност в работата и в отношенията с хората, на етика. Казваше, че за да си творец, трябва не само да мечтаеш за бъдещето, но и да го приближаваш, да го притегляш към днешния ден. И че промяната у тебе трябва винаги да изпреварва промяната около тебе. И, разбира се, високият му литературен вкус и изобщо вкусът към истинското, силно изкуство, „силата на вкуса“ (по Херберт) оказа огромно влияние върху мене цялостно, а не само върху заниманията ми с поезията.
Той имаше особен афинитет към изобразителното изкуство и усет за високите, непреходни стойности в него. Почти всички известни художници от Русенската школа (предимно от неговото поколение) му бяха приятели, канеха го да открива изложбите им, подаряваха му свои картини. Той от своя страна ме въвеждаше в „кухнята“ им, водеше ме в техните ателиета, за да се уча от тях, купуваше ми бои, художествени албуми. И тъй като аз рисувам активно от ранна детска възраст и рано избрах рисуването за мое поприще и професионално развитие, баща ми много ми помогна и в тази посока. В детските и младежките си години, преди да започне да пише поезия, той също е рисувал, и то много добре. Също така, като дете е участвал в самодейни театрални постановки, заедно със своя баща (и мой дядо). В негови мемоарни записки, съхранени в архива му, той пише: „Веднъж дори и аз се качих на сцената като „артист“ и партньор на баща ми в битовата комедия „Един ден жена“. Играх ролята на момчето в семейството на мъж и жена, които си разменят задълженията, от което произтичаха куп смешни ситуации. По-късно и друг път се качвах на сцената, не само като „артист“, но и като изпълнител на „концертно рисуване“. Върху опънат на дъска кадастрон, под звуците на акордеон, за броени минути рисувах с въглен предварително леко скицирани образи на вождове или героични сюжети. Изглежда, и двете изкуства не са били случаен епизод в живота ми…“ И също: „Докато бяхме на село, баща ми беше служител в читалището, та покрай него бях изчел цялата читалищна библиотека, участвах в няколко театрални пиески и с „концертно рисуване“, читалищният акордеон и грамофон често бяха в ръцете ми… Този стремеж към духовна изява продължи и в Русе: театрални състави, литературни кръжоци, дори бях за известно време художник на щат в Машиностроителния завод. Но поезията надделя над всичко това, може би защото беше най-достъпна – достатъчни са тетрадка и молив“. Явно изкуството и „този стремеж към духовна изява“ са заложени в бащиния ми род генетично, ето например известният художник от Силистра Йордан Кисьов е първи братовчед на баща ми (на двама братя синове), а неговият син и мой адаш също е художник (беше мой ученик в гимназиална художествена паралелка в Русе), завърши графика в Търново. Имам и братовчедки, свързани с изкуството – и по линия на рисуването, и по линия на театъра и на словото. Така че, явно при баща ми и при мене (и „баща ми в мен“) влияние е оказала не само средата, но и наследствени, генетични фактори, които – според мене – не са за пренебрегване и подценяване. Но, разбира се, най-важно е духовното влияние, а не чак толкова гените, линията на Духа винаги е по-силна от линията на кръвта. А когато ги има и двете – това е благословение! В друга своя бележка баща ми пише за духовна верижна реакция… Ето: „Духовната верижна реакция… Ивашкевич, например, се е срещал и разговарял с Артур Рубинщайн, със Сартр, с Кокто и Набоков. Аз съм имал възможност да разговарям с Ивашкевич. Какво ли, като ехо от думите на Рубинщайн, Сартр, Кокто и Набоков, е достигнало чрез Ивашкевич до мен?!…“. А аз бих продължил: Какво ли, като ехо от думите на Рубинщайн, Сартр, Кокто, Набоков, Ивашкевич и много други световни и наши колоси на изкуството и културата, е достигнало чрез баща ми до мен?!…
– Литературната дейност и литературният вкус на Здравко Кисьов определят ли в някаква степен Вашите естетически и поетически предпочитания?
– В някаква степен – да, особено в началото, когато прописах… Той имаше афинитет към интелектуалната, философска поезия, повече характерна за северните европейски страни, отколкото у нас, или както самият той е написал през 1998 г. в предговора на своята авторска преводаческа антология „Превъплъщения. 101 съвременни европейски поети“: „поетика – лаконична, освободена от излишна обстоятелственост изповед за съкровени и съществени неща от живота. Поетика, която се отличава с наблюдателност, рефлективност и лаконичност на изказа; с ново светоусещане и философия, присъщи на съвременния човек. Поетика, при която вместо емоционален подход, на преден план изпъква „скоростта на ума“, интелектуалната фантазия, пренесена от мисълта в сферата на метафорите и алегориите. Поетика, която се стреми да извлича метафизичния, скрит смисъл от нещата край нас, да разкрива не само вътрешната противоречивост на душата, а и противоречивата същност на самите явления и предмети в живота. Поетика, която чрез езика на метафората понякога създава необикновен, парадоксален свят, в който присъства и предизвикателството, и гротеската, и иронията. И не на последно място – поетика, чиято предпочитана форма е верлибърът, неримуваният свободен стих със своята естествена интонация, естествена като говора или самото дишане“. Тази негова поетическа концепция ми допадаше и аз започнах на такава основа, благодарение на този мироглед и вкус, на неговата собствена поезия от зрелия му период и на оригиналната му преводаческа дейност. Струва ми се, че именно поради това аз някак много бързо прескочих несигурния етап на начинаещ и прохождащ в поетическото изкуство, не само поради факта, че започнах да пиша сравнително късно, но вече имах изградени високи критерии, отново благодарение на баща ми. Много скоро обаче започнах да надграждам на тази основа, да разширявам своите разбирания и възгледи за поезията и за посланията в нея, а също и (донякъде) да експериментирам с езика… Много скоро стана явно, че ние сме много различни не само като личности, но – напълно естествено – и като поети. Ако мога по-опростено да го кажа: при него е водещо рациото, мисловното, аналитично, интелектуално начало, а при мене – интуицията и мистичното начало, съчетано до голяма степен с екстатичност на словото. Затова мнозина критици определят неговата поезия като философска, а моята – като мистична, с всички условности на тези определения, които по принцип ограничават, както е при всяко определение… Не че в моята поезия няма философия и мисловност, не че в неговата поезия няма и интуиция, и тайнство, но като цяло това са основните характеристики на неговата и на моята поезия. В тези характерни различия имаме и много общи неща, разбира се, това е неминуемо.
– Духовните търсения на бащата улесняват ли сина?
– От една страна улесняват; от друга – задължават и усложняват. Както вече посочих, в началото влиянието на баща ми ме улесняваше, даде ми основа и „трамплин“, но сложното и най-важното беше да намеря себе си, собствено лице и идентичност… И мисля, че успях. Едва тогава двамата можехме да общуваме като равнопоставени творци, а не само като баща и син, като учител и ученик. И това беше най-прекрасното и пълноценно общуване и за двама ни. Дори смея да твърдя, че в последните години на неговия живот донякъде се случваше и обратният процес на влияние – от мене към него, и така се взаимодопълвахме и взаимно „сверявахме часовниците си“… Той споделяше с мене новите си стихове и преводи, както и бъдещите си творчески намерения, търсеше моето мнение по много въпроси (не само относно поезията), приемаше охотно мои съвети. В едно от най-хубавите си късни стихотворения „Обратно време“ той изповядва: „И не родителите създават децата си, / а децата създават своите родители“. Мисля, че тук той е визирал чрез тази поетична (на пръв поглед парадоксална) хипербола не само преломното време и нашите „гранични“ поколения, но и този обратен духовен процес, който се случи конкретно между двама ни. Духовен плод на този процес и на тази промяна у него е неговата книга с духовна (християнска) лирика „Небесен глас“ от 2002 г.
– Кои Ваши творби влизат в диалог с творби на баща Ви? (на ниво текст и на ниво книга)?
– Това е предмет на отделно и по-обширно изследване… Но все пак мога да маркирам тук някои сравнения. Не мога да кажа дали някои мои творби влизат пряко в диалог с творби на баща ми, но със сигурност имаме общи мотиви, като например мотива за Пътя и движението (аз имам голям поетически цикъл „Пътят“ и много стихотворения с този мотив, които кореспондират със стихове на баща ми със същия мотив още от първите му книги – напр. стихотворения като „Сам“ в книгата „Монолози“ от 1966 г., „Пътуване“ в „Покана за песен“ от 1972 г., „Пътник“ и „Околовръстен път“ в „Безкрили ангели“ от 1981 г., „По пътя“ в „Местожителство“ от 1982 г. и др.). Друг общ мотив – това е мотивът за Светлината. Баща ми има много стихотворения с този мотив в повечето му книги, аз също, дори имам цяла книга с такова заглавие – „Пилигрим на Светлината“ (2003). Също така темите, свързани с Творчеството, Поетическото изкуство, Словото, Думите, Вярата, Духовното преображение, Смъртта… Бих посочил някои конкретни стихотворения, които кореспондират помежду си, макар и по различен начин: „Петата посока на света“ на баща ми (от книгата „Покана за песен“, 1972) и моето стихотворение „Петият сезон“ (от „Вратите на рая“, 1995); неговото „Капризи на природата“ (от „И все сънувам хълм“, 1976) и моето „Още си спомням онзи ден необикновен…“ (от „Сянката на полета“, 2000); неговото „Другият“ (от „Необходима болка“, 1978) и моите две ранни стихотворения „Самоличност“ и „Моето второ „аз“ (от „избраното“ ми – „Мистичната роза“, 2016); неговото „Изкачване“ (от „Ежедневни разпятия“, 1995) и моето „Връх“ (от „Вратите на рая“, 1995); неговото „Борба“ (от „Небесен глас“, 2002) и моето „Борба с Ангела“ (от „Пилигрим на Светлината“, 2003). И двамата имаме по няколко стихотворения „Молитва“; и той, и аз имаме стихотворения със заглавие „Присъда“…
Ето и някои по-конкретни сравнения на ниво текст: стихотворението на баща ми „Час за поезия“ (от „Баладичен час“, 1974) завършва така: „И думите, като зърна янтарни / от скъсаната връв на броеница, / сами / и тежко / падат върху листа“, а финалът на моето „Черно на бяло“ (от „Сянката на полета“, 2000) е: „Родината-Майка / е забравила своите деца / Над бели листа / баща ми е обронил глава // Бели стихове капят / бавно / и тежко“. На ниво заглавия на книги мога да посоча неговата „Небесен глас“ (2002) и моята „Гласове“ (2009). В тази връзка мога да цитирам и началните стихове от ранната поема на баща ми „Където и да ида“ (от „Баладичен час“, 1974): „Където и да ида, слушам / безбройните ти гласове, / Живот!…“. На семантично ниво, на ниво теми и послания, мисля, че книгата на баща ми „Небесен глас“ (за която той се консултираше с мене) кореспондира с втората част от моята първа книга „Вратите на рая“ (1995) и до голяма степен с „Пилигрим на Светлината“ (2003); също така моята книга с кратки стихове (лапидарии) „Яйца на феникс“ (2014) пък кореспондира с неговите „Показания“ (1990) и „Рефлексии“ (2015) заради минималистичната им концепция. И когато става дума за диалог на ниво книги и текстове, особено място тук заемат посвещенията. Баща ми посвети цялата си книга „Небесен глас“ на мене, на съпругата ми Светла и на сестра ми Ралица. А аз му посветих приживе стихотворението „Поетът“ (от „Пилигрим на Светлината“, 2003), написано в самия край на 2001 г., малко преди баща ми да навърши 65 години, като подарък за рождения му ден; а посмъртно, в негова памет написах стихотворението „Отиват си бащите ни“, което дойде при мене насън в почти завършен вид през нощта на 6 срещу 7 октомври 2017 г. (годината, в която чествахме 80 години от рождението му) и което записах на един дъх на следващия ден.** А в моята минималистична книга „Яйца на феникс“ има стихотворение от един ред, озаглавено „Продължение“: „На поета му се родил поет“. Книгата излезе в началото на декември 2014 г., малко повече от месец преди баща ми да си отиде от този свят и зная, че той много я харесваше и е била на нощното му шкафче до последния му дъх.
– Как бихте коментирали два текста на Пенчо Славейков – „Баща ми в мен“ и „Псалом на поета“. Доколко идеите на Пенчо Славейков, интерпретирани в двата текста, намирате за валидни по отношение на Вас?
– Няма да коментирам прекрасния „Псалом на поета“, защото той се отнася конкретно до Пенчо Славейков, негова съкровена изповед, която не е валидна за мене и няма как да бъде. Аз имам своите изповеди и своите „Псалми“, които присъстват в книгите ми.
Що се отнася до „Баща ми в мен“, мисля, че само някои от идеите в това стихотворение са валидни за мене. Баща ми е само донякъде (отчасти) в мен, той не живее изцяло в мен. Вярвам, че той живее в друго, небесно измерение, и че е по-жив отвсякога. Тук, в това, земно измерение, той живее чрез Словото и в своето слово. Струва ми се, че за мене са най-валидни следните думи на Пенчо Славейков от „Баща ми в мен“:
И чувствам с крило как божи дъх ме гали —
и чувствам, че ти доволен си от мен…
Че на живота аз свещените скрижали
понесох — не да ги захвърля пак смутен.
– Русе като топос на чувствата в поезията на Здравко Кисьов. Как бихте коментирали тази идея? С кои текстове бихте илюстрирали нейната валидност?
– Бих коментирал това с думите на самия Здравко Кисьов от неговите записки, съхранени в личния му архив: „…аз самият се чувствам достатъчно русенец, поне за поезията си. Градът присъства в нея много по-осезателно, отколкото „зеленото ехо“ на детството. И пряко – с името си, и косвено – с атмосферата си и детайли от нея. Емблематично е станало вече: Русе, Русе – северна приказка с илюстрации в стил барок. Или: Капка дунавска понесъл на ревера си случайно, влизаш в столицата с нея, а отнасяш дъх на хвойна. И така, макар за кратко, но понявга ти се струва – Дунав в столицата плиска, Витоша стои край Русе“. Тук баща ми цитира редове от стихотворенията си „Утринна песен за моя град“ (от „Монолози“, 1966 г.) и „Местожителство“ (от „Местожителство“, 1982 г.). Записал е също и това: „Тази градска атмосфера, тази унаследена биография на града не можеше да не се отрази на моите възприятия, на моите тежнения, а оттам – и на моята поезия. Не само по отношение на стилистиката и формата, но и на съдържанието, екзистенциалната рамка на моите преживявания и въобще на личността сред този градски пейзаж. И ако в младежкия си период можех да възкликна директно: „Русе, Русе – северна приказка с илюстрации в стил барок“, то впоследствие вместо патетика и красноречие се стремях в стиховете си към повече северна сдържаност, метафоричност и драматизъм.“
– Кои аспекти на Русе (като град, архитектура, история, култура, родно място на Елиас Канети…) са значещи в живота и поезията на Здравко Кисьов според Вашите спомени?
– Всички тези аспекти на Русе са значещи в живота и поезията на Здравко Кисьов, те са неотделими, цялостни, определящи „духа на мястото“. В едно интервю на журналистката Красимира Василева с баща ми през далечната 1985 година, на въпроса ѝ: „Русе е тема в творчеството Ви. Продължавате ли да го чувствате като извор на вдъхновение?“ той е отговорил така: „Единствено съвременният град – беше писал един философ – е мястото, където духът може да се самоосъзнае“. Такова място за мен е Русе и неговият дух, „духът на мястото“ волю-неволю присъства зад всеки мой ред, направлява ръката ми. Никъде не съм се чувствал така освободен, естествен и жаден за работа, както тук. И нямам нищо против да наречем едно такова състояние вдъхновение“. Като част от този „дух на мястото“, от духа на Русе, е и духът на поета Здравко Кисьов, който остана завинаги свързан с този град и на който той остана верен докрай!
През 1987 г. поетът Иван Цанев е написал следното: „Една от Здравковите книги се нарича „Местожителство“. Става дума за местожителство в живота, за местожителство в изкуството и не на последно място за местожителство в един конкретен град. С талантливото си присъствие в поезията Здравко Кисьов спомогна името на този град да стане забележима точка върху днешната лирическа карта на България.“
– Ако Русе е градът на Здравко Кисьов, то кой е литературният град на Роман Кисьов?
– София, където живея и творя от много години, където написах повечето си книги. Но и Русе като част от миналото ми в различни етапи от моя живот, градът, в който написах някои от най-хубавите си ранни стихотворения, в който живях и творих по времето на моя дебют в поезията с книгата „Вратите на рая“ през 1995 г. в пловдивското издателство „Христо Г. Данов“, градът, в който написах почти цялата си втора книга „Сянката на полета“ (2000 г.) и в който излязоха (въпреки че вече живеех в София) цели пет от общо осемте ми авторски поетически книги до момента и три от моите преводни поетически книги – в русенското издателство „Авангард принт“.
– Кое определи избора на баща Ви в пространството на превода?
– Неговите собствени разбирания за поетическото изкуство, неговият вкус… Изборът на баща ми кои поети и какво да превежда беше изключително избор по родство. Тук отново ще цитирам поета Иван Цанев, който в своя текст за баща ми „Покана за размисъл“ през 1987 г. пише следното: „Мисля, че преводаческият му избор беше последица, а не предпоставка на неговото развитие като поет. И не по случайно съвпадение, а по съзнателно „попадение” започна той да превежда поезия от прибалтийските републики. Той беше превеждал, а и още превежда полска поезия, превежда спорадично и от някои европейски и американски поети на ХХ век (от Сандбърг до Марин Сореску). Общуването му с чуждите литератури допринесе твърде много за придобиване на висока поетическа култура, направи собственото му художническо „зрение” по-остро и по-съвременно. Но най-ползотворен, струва ми се, бе за Здравко Кисьов диалогът с Марцинкявичюс, Вациетис и техните по-млади събратя. Сродяват го с тях и го привличат сдържаният лиризъм, меката интелектуална ирония, своеобразното съжителство на „природност” и „културност”, на жизнелюбие и скепсис“.
Другото, което – според мене – е определил избора му в тази област, е Провидението, стечението на определени обстоятелства в живота му, които са подпомогнали този негов избор или пък са го провокирали и подтикнали към него. Едно такова стечение на обстоятелства например е заминаването му в Полша в средата на 60-те години на миналия век с дългосрочна стипендия на СБП и Полското министерство на културата. Защото той отначало е бил определен от Съюза на българските писатели да замине на специализация в Чехословакия, но в последния момент е подменен с друг писател. Много по-късно, в едно интервю по този повод, той споделя: „Благодарен съм, че така се е случило, защото полската поезия е нещо наистина голямо.“ И по този начин той се нареди сред най-добрите и изявени преводачи на съвременната полска поезия у нас.
– Спомняте ли си разговорите с него в тази област?
– Помня ги като цялостно усещане и познание за преводаческото изкуство. От разговорите си с него в тази област съм запомнил и научил, че „тайната на добрия превод е тъкмо в превъплъщаването, не в буквализма, а в намиране най-подходящия еквивалент при дешифрирането на поетичния текст от един на друг език.“
– Кои бяха неговите най-силни пристрастия в това отношение?
– Като цяло полската поезия и поезията на прибалтийските страни Латвия, Литва и Естония. От полските поети най-много обичаше и превеждаше със страст поезията на Тадеуш Ружевич, а също стиховете на легендарната Халина Пошвятовска, както и поезията на прекрасния краковски поет и негов приятел Тадеуш Шливяк, който е гостувал в Русе. След като баща ми си отиде от този свят, известният полски българист и голям приятел на България Войчех Галонзка, който през 2007 г. преведе и издаде на полски цяла книга с избрани стихове от поезията на баща ми – Czystopis (Светлопис), написа за него: „Не случайно го привличаше творчеството на Ружевич и Пошвятовска, творците, движещи се в пределите на моралните и екзистенциалните зони на земното ни битие, в които той търсеше своя чистопис. Беше един от малкото поети преводачи, който чрез преводите си доказваше своята солидарност с поетите от (топографски погледнато) граничните културни пространства. Превеждаше фински, естонски, латвийски, литовски, белоруски, словашки, румънски поети. Те бяха много често и негови приятели. Бях свидетел на неговите поетически приятелства и с краковските поети. Знак на тези приятелства ставаха превежданите от него стихове. По този начин Здравко създаваше собствената, отворена към другите, независима, многонационална поетическа република, като разширяваше чрез нея личния си чистопис.“
Другите най-силни пристрастия на баща ми са творчеството на латвийските поети Ояр Вациетис и Имант Зиедонис, на литовския поет Юстинас Марцинкявичюс, на естонците Матс Траат и Яан Каплински, на руските модерни поети Владимир Бурич и Вячеслав Куприянов, на белоруския поет Алес Разанов, на известния румънски поет Марин Сореску. С всички тези поети той се познаваше лично и общуваше с тях, а някои дори бяха дългогодишни негови приятели, които също превеждаха поезията на баща ми, като например латвийците Ояр Вациетис и Имант Зиедонис, или руснака Вячеслав Куприянов.
– Доколко неговият избор в тази област на изкуството предопределиха Вашият преводачески избор?
– На практика в много малка степен. Моите интереси и моят избор са свързани най-вече с поезията на Балканите. Различията с баща ми относно преводите се отнасят и до владеенето на съответни езици. Аз например не владея полски или латвийски. Но пък съм превеждал от руски език поети, които и баща ми е превеждал – преведох голям цикъл стихотворения на Вячеслав Куприянов, които баща ми не беше превел, както и две прекрасни стихотворения на Владимир Бурич, също останали извън неговия обсег… С Куприянов се запознах и сприятелих на международния поетически фестивал Стружки вечери на поезията през 2011 г., а на следващата 2012 година се срещнахме с него и в Берлин, където имах изложба по това време. И до днес с него поддържаме от време на време кореспонденция. А единствената преводна поетична книга, на която стои моето име до името на баща ми като преводачи от руски, това е „Диханието на камъка“ на известния арменски поет от Нагорни Карабах Вардан Хакобян, която излезе в Русе през 2013 година с мой предговор. Вардан е мой приятел, аз участвах на международен поетически фестивал в Нагорни Карабах, организиран от него, и там той ми подари своя книга с избрани стихотворения на руски език. Първоначално преведох от нея цикъл стихове, а впоследствие предложих на баща ми и той да преведе каквото му хареса. Така се стигна до българската книга на този арменски поет, в която повечето преводи са на баща ми. Оказа се, че това са последните му преводи изобщо.
– Кои поети бихте желали да преведете и защо?
– Бих желал да преведа онези поети, чиято поезия обичам и ми е близка, като напр. Рилке, Хименес, Аполинер, Дилън Томас, Октавио Пас и др., които обаче за голямо съжаление никога няма да мога да преведа, понеже не владея езиците, на които те са писали, но колко бих желал да ги чета в оригинал и да ги пресътворявам на моя език – най-вече заради самия мене… За щастие те имат прекрасни преводи на български.
– Кой момент от житейската и творческата биография на Здравко Кисьов, свързан с Русе, намирате за изключително важен и защо?
– Не бих могъл да посоча конкретно. Мисля, че цялата му житейска и творческа биография е важна, с успехите и неуспехите, с радостите и горчивините, с изпитанията, с моментите на творческо вдъхновение, но и на мълчание. Всичко е важно, трудно е нещо да се отдели от живота му… А целият му живот беше свързан с Русе!
– Сърдитите млади поети – спомени от извора?
– По времето на паметното четене на „сърдитите млади поети“ в Русе и тяхното „Поетическо вероизповедание“ аз съм бил бебе на 6 месеца… Така че няма как да имам спомени от онова време. Имам спомени години по-късно за разговори у дома на тази тема „под сурдинка“ между баща ми, Иван Цанев, Веселин Тачев и Димитър Вятовски, и за техните спомени. Помня, че коментираха тогавашния главен редактор на вестник „Дунавска правда“, който бил най-негативно настроен срещу тях и дори предложил да ги интернират; коментираха възмутено и разни критични доклади на местни партийни функционери за тяхната група и най-вече крайното заклеймяване на стихотворенията на баща ми (той е автор и на „скандалния“ за онова време уводен текст манифест към „Поетическо вероизповедание“), на Иван Цанев и на Веселин Тачев… Помня и разказите на баща ми за унижението, което е трябвало да преживеят, когато са били брутално осмени от някаква самодейна заводска театрална трупа на централния площад по време на русенския карнавал. „Актьорите“ влезли в „ролята“ на сърдитите поети, качени на открита каросерия на заводски камион, смучели си пръстите и „пишели“ пред бюро с пишеща машина, а на големи плакати били изписани имената им с цитати от техните „вражески“ и „песимистични“ стихове. Радвам се, че баща ми е написал тези свои спомени в мемоарното си есе „Обърни се с усмивка назад“, публикувано в сп. „Брод“, Русе, бр. 11, 2012 г. В същия брой имаше публикувани спомени и от други „сърдити“ поети.
– БНТ, Клуб на дейците на културата, Литературен клуб за гимназисти – Вашите спомени за културната дейност на Здравко Кисьов?
– Баща ми е един от основателите на Телевизионния център към БНТ в Русе и първият му отговорен редактор през 1973 г. Там той е бил за кратко време – една година. Казваше, че от динамиката и „въртележката“ в телевизията не му остава време и сили за творчество, работата му на телевизионен журналист изисквала много енергия, за него това е било едно приключение, но (по неговите думи) полезно приключение. И скоро след това се завръща към своята голяма любов – поезията.
Колкото до Клуба на дейците на културата – това беше основното културно средище по онова време в Русе; хората на изкуството се срещаха и общуваха там, знаеше се коя маса е на художниците, коя – на актьорите и коя – на хората на словото… Кипеше от живот, имаше атмосфера. Баща ми беше дълги години заместник-председател на Клуба (доколкото си спомням, председател беше известният джазмен Петър Петров-Парчето), но и като председател на Дружеството на писателите организираше там четения, срещи с известни писатели от страната и чужбина… Разбира се, културната обществена дейност на баща ми не се изчерпваше само с това, но моите спомени и впечатления са сравнително бегли, понеже аз рано излязох от дома – да уча в Художествената гимназия в Казанлък; после – военна служба; след това – Художествената академия в София… Най-ярките ми спомени са от 90-те години, когато живях и работих в Русе цели 9 години след завършването ми на Академията. През 1991 г., когато беше закрит литературният алманах „Светлоструй“, баща ми остана трайно без работа до пенсионирането си. Това беше един от най-трудните периоди в живота му, на което аз бях пряк свидетел. Тежеше му и това, че можеше да бъде още полезен в обществен план, той беше в зрелите си години, с натрупан огромен опит, имаше още сили и хъс за работа… Единствената му обществена дейност след 1991 г. беше това, че той ръководеше за известно време литературен клуб за пишещи медицински работници към Клуб „Медик“. Почти цялото си време тогава баща ми посвети на преводите. На практика именно този период беше най-плодотворен за преводаческата му дейност – след 1990 г. той преведе и издаде по-голямата част от преводните си книги.
– Как пазите спомена за поетическото наследство на Здравко Кисьов днес?
– На 40-ия ден след като баща ми си отиде от този свят, в началото на 2015 г. излезе от печат в русенското издателство „Авангард принт“ неговата последна книга „Рефлексии“, която той подготвяше в последните няколко години от живота си – неговата прощална книга, която той не успя да дочака. На 41-ия ден, на 4 март 2015 г. в Клуба на дейците на културата в Русе беше проведена паметна вечер с премиера на книгата. Месец и половина след русенската премиера се състоя и софийската премиера в Унгарския културен институт. Залата беше препълнена от известни творци от различни сфери на изкуството, негови приятели, колеги и почитатели от няколко поколения. За живота и творчеството му, както и за последната му книга, говорихме аз, поетите Иван Цанев, Драгомир Шопов, както и издателят Светлозар Гиндянов от „Авангард принт“.
На следващата 2016 г. със сестра ми дарихме на Държавния архив в Русе почти целия огромен архив на баща ни. В момента архивен фонд „Здравко Кисьов“ е един от най-големите и ценни фондове в Държавен архив – Русе, включващ лични документи, писма, фотографии, ръкописи, награди, всички негови книги (авторски и преводни), както и книги с автографи до него от известни български и чуждестранни поети и писатели.
През януари 2017 г. по повод 80-годишнината от рождението му излезе книга с последните му непубликувани стихотворения, съхранени в архива му, със заглавие „Отвъдно време“ (изд. „Ерго“, София), съставена и илюстрирана от мене. Премиерата на книгата се състоя в края на март същата година в Столичната библиотека. За поета и за „отвъдната“ му книга говорихме аз, поетът и журналист Марин Бодаков, както и издателят на книгата и преводач Мартин Христов. Стихове от книгата прочете актьорът Димитър Горанов, който известно време преди години беше част от състава на русенския драматичен театър „Сава Огнянов“. Зала „Надежда“ (театър „Възраждане“) се пръскаше по шевовете от хора, дошли да почетат паметта на Здравко Кисьов. В началото на юни същата година и Русе почете паметта на поета и 80-годишнината от рождението му. Събитието се състоя във фоайето на Регионалната библиотека „Любен Каравелов“ в Русе, съвместно с изложба на документи от архива му от Държавен архив – Русе.
През 2019 г. излязоха и две негови преводни книги – „Седмият ангел“, поезия в проза от големия полски поет Збигнев Херберт (издателство за поезия „Да“, София), и „Ръцете на Венера“, избрани стихотворения от големия латвийски поет Ояр Вациетис (изд. „Ерго“, София). Преводите и на двете книги са от ръкописи, съхранени в архива на баща ми, и се публикуват за пръв път.
В момента подготвям книга с избрани есета, спомени, записки, пътеписи, речи, статии, студии, фрагменти, рефлексии и други текстове на баща ми, съхранени в личния му архив. Тази книга би била много ценна и интересна освен за почитатели на поета, но и за литературни историци, литературоведи, краеведи и изследователи конкретно на живота и творчеството на Здравко Кисьов. Надявам се тази книга документ да види „бял свят“. Както и един обемен том с избрано от неговата поезия, включително от ранните му книги и негови непубликувани до този момент творби, също така и от периода на неговата младост и от времето на „сърдитите поети“, но и по-късни стихотворения.
Част от неговата поезия е публикувана и в някои от най-големите електронни литературни издания и платформи у нас, както и във Фейсбук страницата на негово име, която постоянно се допълва и в която, освен негови стихове от различни години и книги, са публикувани и материали от архива му – снимки, корици на книги, преводи (негови, но и на негови стихове на различни езици), информация за събития, свързани с паметта и творчеството му.
Давам си сметка, че всички тези мои усилия са не само израз на синовен дълг, но и жест на поета ученик към поета учител – към един поет, около когото никога не се шумеше и който, по думите на поета Калин Донков, „беше извън конюнктурата в България“ не поради лош късмет, а поради негов съзнателен избор; с пълното съзнание за ценността на това поетическо наследство, което трябва да се предава и да достига и до следващите поколения. За да има Памет!
Ноември 2019 г.
________
* Анкета на д-р Звезделина Братанова с Роман Кисьов. Анкетата е публикувана в сборника с литературни анкети „Русе – град на словото. Част 2“ от поредицата „Литературният Русе“, том 2, издание на Университетското издателство „Епископ Константин Преславски“, Шумен, 2022. Автор и съставител: д-р Звезделина Братанова.
** Стихотворението беше публикувано в сп. „Кула“ – Казанлък, бр. 2, май 2018, и в „Литературен вестник“, бр. 31, 26.09-2.10.2018. Също така беше преведено на италиански език от Антонио Ванни и Емилия Миразчийска, и публикувано билингва с още две други мои стихотворения през октомври 2018 г. в италианското електронно издание „Poetarum silva“.
С баща ми на терасата на Полското посолство в София след награждаването му с почетния знак “Заслужил за Полската култура” на Министерството на културата на Полша. Октомври 2002 г.
С баща ми у дома в София – юни 2003 г.
С баща ми в галерията на Полския културен институт в София преди премиерата на книгата “Битка за дъх” с избрани стихотворения от Тадеуш Ружевич в негов превод и илюстрирана от мен. По повод премиерата в галерията подредих оригиналите на моите рисунки по стиховете на Ружевич. С баща ми на снимката тук сме пред моята рисунка, използвана за корицата на книгата. Юни 2003 г.
С баща ми пред Паметника на Свободата в центъра на Русе – август 2011 г.