(Из моя Фейсбук-дневник)
* * *
От няколко дни официално е открита новата представителна експозиция в централната сграда на Художествената галерия в родния ми град Казанлък. Тя е озаглавена „Избори“ и бележи завършека на важен етап от развитието на галерията – нейното реновиране и осъвременяване.
Поздравления на прекрасния екип на галерията и специално на нейния директор д-р Пламен Петров! Благодаря им за високия професионализъм! Това е галерия на европейско ниво, с изключително богат фонд.
Радвам се, че в тази представителна експозиция наред с произведения на класици на българското изобразително изкуство са намерили място и две мои ранни живописни картини – „Автопортрет“ (1986) и „Портрет на мъж с халат“ (1988). Паралелно с тази експозиция, в къща-музей „Ненко Балкански“ (филиал на галерията) е изложена и друга моя картина – „Скръб“ (1988).
“Автопортрет”, февруари 1986 (маслени бои на платно, 80 х 60 см.)
“Портрет на мъж с халат”, 1988 (маслени бои, фазер, 100 х 80 см.)
“Скръб”, 1988 (маслени бои на платно, 81 х 100 см.)
Тези ми работи са създадени по време на следването ми в НХА, в класа по Живопис на проф. Светлин Русев, скоро след работата ми като уредник в същата тази галерия в Казанлък през 1985 г. Те, заедно със седем други мои живописни платна, са притежание на галерията (мое дарение през 2020 г.).
„Това, за което настоява тази експозиция, са изборите, които всеки един от нас прави и изборите, които музейните институции съхраняват, каза по време на откриването директорът на културния институт д-р Пламен Петров. Той напомни, че галерията в Казанлък съхранява най-старата извънстолична сбирка в страната. Той подчерта, че изборите, които музейните специалисти правят, са страшно важно и в тях те би следвало да бъдат водени от познание, морал и етика. От друга страна публиката също прави своите избори какво да гледа и какво не, посочи той.“ (Източник: БТА)
21 май 2024
Тук съм до моя „Автопортрет“ (1986) в Художествената галерия в Казанлък, август 2026 г. А между нас – „пропаст“ от 40 години.
* * *
Оня, който не разбира какво казвам когато мълча, няма да разбере какво казвам и когато говоря.
12 юли 2024
* * *
„Горко на ония, които влекат подире си беззаконие с вървите на суетността и грях – като с колеснични ремъци; (…) Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина, и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво! Горко на ония, които са мъдри в своите очи и разумни пред сами себе си!“
(Из „Книга на пророк Исая“ от Библията)
Бих добавил: И горко на ония, които черното наричат бяло, а бялото – черно, които грозното наричат красиво, а красивото – грозно, и които считат безобразния кич за изкуство, и които считат упадъка за възход, а ретроградното считат за модерно, пошлото – за креативно, и които считат противоестественото за естествено, и извратеното – за нормално!
29 юли 2024
(По повод кичозния богохулен спектакъл на откриването на Олимпийските игри в Париж.)
* * *
„Макар да изглежда парадоксално – а парадоксите са винаги опасни, все пак е вярно, че животът подражава на изкуството много повече, отколкото изкуството – на живота.“ (Оскар Уайлд)
Нерядко обаче животът опровергава подобни твърдения, като това на Оскар Уайлд… Макар да изглежда парадоксално, все пак е вярно, че има житейски ситуации, които надхвърлят и най-смелото въображение. Парадоксите и абсурдите в живота са непредвидими и неизброими, особено тук – на тези географски ширини… Съвсем пресен пример от вчера – пътници бутаха 114-тонен влак край Пловдив. Явно в скъпата ни родина БДЖ се очертава като един от най-големите инкубатори на абсурд, който може да бъде вдъхновител на някой нов Кафка, Бекет или Йонеско!
24 август 2024
* * *
R.I.P. ИВАН ВУКАДИНОВ (19.03.1932–22.09.2024)!
Знаково е, че на Националния празник на България – Денят на Независимостта – от този свят си е заминал един наистина независим, енигматичен и свободен творец, един от най-големите български художници за всички времена, около когото не се шумеше и не беше във фокуса на медиите… Почти митична фигура на отшелник в българското изкуство, той създаде творби на световно ниво, творчество, с което би се гордяла всяка високо културна страна и всеки световен музей за изкуство… Неслучайно той е първият български автор в колекцията за съвременно изкуство на музеите във Ватикана. Той е и един от моите най-любими художници. Вечна му памет! Поклон!
22 септември 2024
* * *
През последните години толкова хубави и съдържателни, възвишени български думи бяха обезсмислени, не само заради изпразването им от съдържание, но още по-лошо – станаха омразни заради подменянето им с коренно противоположно съдържание… Най-ярък пример в това отношение е думата ВЪЗРАЖДАНЕ – вече напълно опорочена, опетнена, обезчестена. Явно в такъв контекст народът е казал: „Заради наш Илия намразиха и свети Илия“! Сегашното „Възраждане“ няма нищо общо не само с Българското Възраждане и нашите светли възрожденци и автентични родолюбци от края на XIX век, но и изобщо с Възраждането като такова („въз-раждане“ ще рече ново раждане, нов живот на възход и духовен подем). Какъв позор, че тази иначе толкова светла дума днес е синоним на агресивен, фашизоиден псевдопатриотизъм, тласкащ страната към хаос!
23 февруари 2025
* * *
Днес в столичния парк „Гео Милев“ се натъкнах на нов паметник – този път на Гунди. „Естетиката“ е тип съветски соцреализъм от времето на Сталин или тип немски квазикласицизъм от времето на Третия Райх. От доста години вече не само София, но и много други наши градове се напълниха с кичозни и нескопосани паметници, доста по-зле и от този на Гунди. И продължават да никнат като гъби. Недоумявам, как се стигна дотук, при положение, че българската скулптура има здрава традиция с високи достижения, а и днес у нас творят великолепни скулптори. Не минават ли през художествени комисии тези паметници? Кой ги одобрява? Когато става въпрос за градски обществени пространства не трябва да се толерира принципа „който плаща, той поръчва“… Защото така се налага една масова чалга псевдокултура, една зализана, сладникава и претенциозна безвкусица.
30 март 2025
* * *
Един-единствен изпит – този живот. След този изпит не се полага поправителна сесия. Ако си скъсан – скъсан си за цяла вечност…
* * *
Има толкова биографични книги и толкова романи, запечатали хиляди съдби на хора, които днес не съществуват. Има и толкова съдби човешки, останали без знак, без белег, без следа в този свят… Всички ние пишем книгата на своя живот – до последния дъх, до последната страница. Малцина са онези, за които тази страница не е последна. Напротив – тя е само въведение… Предговор към Книгата на Живота.
Роман Кисьов