(Из моя Фейсбук дневник)
* * *
„Водим битка не само на биологично, но и на духовно ниво“… Казал съм тези думи в интервю за Националното радио преди една година, през март, в самото начало на ковид пандемията…
Цяла година се разминах с вируса, но ето че точно преди месец се срещнахме… и си беше битка. Преборих гадината, с Божията помощ… Благодаря Му! Явно е решил, че имам да свърша още някои неща на тази земя. Дано!
22 април 2021
* * *
Днес, 14.08.2021, получих писмо от поета Никола Маджиров с тъжната вест, че преди няколко дни след тежко боледуване на 80-годишна възраст е починал големият естонски поет и философ Яан Каплински (22.01.1941 – 8.08. 2021). Поезията на Каплински е превеждана на много езици, за него са писали с възхищение авторитетни световни медии. Лауреат е на множество световни награди, бил е номиниран и за Нобелова награда за литература.
В последната година поетът е страдал от рядката и тежка болест ALS (амиотрофична латерална склероза), заболяване, от което е страдал и Стивън Хокинг.
Яан Каплински има една-единствена книга издадена у нас – „Между сън и пробуждане“, в превод на моя баща (изд. „Авангард принт“, 2006). Запознах се с него през юни 2008 г. при неговото гостуване в София по повод откриването на Естонската поетична стена на ул. „Сердика“ 5 с негово стихотворение и за премиерата на тази негова българска книга… Голям поет, вечна му памет!
Аз с баща ми (вдясно), Яан Каплински и съпругата му в посолството на Естония – София, юни 2008 г.
* * *
Тези дни ме връхлетя вестта и за кончината на още един изключителен поет и философ, рядък интелектуалец – беларусинът с международна известност Алес Разанов (на беларуски Алесь Разанаў)… Починал е през нощта на 26 август в Минск на 73-годишна възраст. В последните години от живота си живееше в Германия. Превеждал е Шекспир и Башо, както и българския поет Здравко Кисьов… В средата на 80-те години на миналия век му е попаднала неговата стихосбирка „Безкрили ангели“ и сам е потърсил контакт с баща ми, след което започна да го превежда и публикува. Редовно му изпращаше негови нови книги, а баща ми беше впечатлен от дълбоката му, духовна и философска поезия, особено от поетическите му текстове в проза – миниатюри, наречени от Разанов „версети“, близки до притчите и баладите… И баща ми преведе от беларуски език голяма част от тези „версети“, събрани в единствената до момента книга на Разанов в България – „Страшният съд“, излязла в София през 1996 г. в несъществуващото вече издателство на покойния писател Георги Марковски „Сребърен лъв“. Скоро след излизането на книгата същата година Разанов пристигна в София с делегация от беларуски писатели. Тогава за пръв (и вероятно за последен) път се срещнаха на живо баща ми и Алес… Аз бях дебютирал в поезията предишната 95-а година с „Вратите на рая“ и Разанов ми надписа неговата българска книга „Срашният съд“ така: „Радвам се да се запозная с още един творец – с младия Кисьов, с Роман. Но ето, през „Страшният съд“ да дойдем до „Вратите на рая“!“
Вярвам, че този голям поет вече е прекрачил прага на вратите на Рая! Мир и Светлина на духа му, поклон!
26 септември 2021
Оригиналното издание с версетите на Разанов и с автограф за неговия преводач.
Българското издание с автографа на Разанов за мен.
* * *
От архива, преди 30 години, в списание „СОФИЯ“, брой 9, 1991 г. – моя рисунка с автограф за читателите на списанието… Тогава написах следното: „Българският народ е разпънат на кръст. Има ли Вяра – ще има Възкресение! За Бога, братя, вярвайте!“ Финалното изречение от автографа е перифраза на известната „крилата“ мисъл на тогавашния премиер Димитър Попов – „За Бога, братя, не купувайте!“, родена в онова мътно време, в ситуация на икономическа и политическа криза, при галопираща невероятна инфлация, когато след гладната Луканова зима с празни магазини и купонна система за основни хранителни продукти (хляб, мляко, олио…) дойде друга гладна зима, когато магазините започнаха да се пълнят с продукти, но на цени, непосилни за повечето хора… За да се стигне до Виденовата още по-гладна и студена зима на 1996-97 г. с хиперинфлация, когато средната заплата беше приблизително 3 долара, с които нищо вече не можеше да се купи… И все пак, тогава имаше гражданска енергия, имаше вяра и надежда, имаше воля в обществото за по-добро бъдеще!…
Днес, цели 30 години по-късно, времето е не по-малко мътно, отново с галопираща инфлация и масово обедняване, в здравна, икономическа и политическа криза (три в едно), в несигурност и страхове… С тази разлика, че я няма гражданската енергия от 90-те, хората са обезверени, обезнадеждени за настоящето и бъдещето си… И едва ли скоро ще имаме редовно избран министър-председател, който да зове „За Бога, братя, не купувайте!“ – и заради все по-задълбочаващата се политическа криза, а и заради това, че отдавна политиците не са ни никакви братя, а егоистични, нарцистични партизани, интересуващи се само от своите лични и тясно партийни интереси…
И въпреки че почти целият ми живот премина в перманентни кризи, и въпреки че Българският народ отново е разпънат на кръст, днес отново се подписвам под тези мои думи отпреди 30 години: „Има ли Вяра – ще има Възкресение! За Бога, братя, вярвайте!”
15 октомври 2021
* * *
Днес, 30 ноември, големият български поет ИВАН ЦАНЕВ навършва 80 години! Да е жив и здрав, и вдъхновен – за много години! Пословични са взискателността и перфекционизма му към думите, към словото, характерно за него е, че често той преработва, поправя, променя и надгражда свои стари стихотворения. Едно негово стихотворение със заглавие „Едно старо стихотворение“, посветено на Светлозар Игов, завършва така:
Намерил друга, по-човечна рима,
аз ще зачеркна старата, ще взема чист
хартиен лист… все още поправима
е всяка грешна стъпка във творбата;
…не мога само да поправям върху лист,
на който нещо е написала съдбата.
А аз съм благодарен на съдбата (Провидението), че написа върху един свой лист дългогодишно приятелство на Иван Цанев с баща ми от тяхната младост, от времето на „сърдитите русенски поети“, а и с мен самия, откакто се помня! Това приятелство е засвидетелствано в автографи върху книги и във взаимни поетически посвещения – той ми посвети прекрасното стихотворение „Пролетно тайнство“, преработвано от него през годините – в 3 варианта… А аз доста по-късно също му посветих стихотворение:
ФРАГМЕНТ
Дърво на хълма –
„дърво без име,
сприятелено с идващите вечери“…
Сред клоните свети гнездо
В гнездото – облак
От облака се излюпва мълния
Мълнията подпалва гнездото
Овъглява дървото
Вятър отвява въглените
Един въглен попада в ръката
на странник приседнал край пътя
С този въглен странникът
изписва своето име на пътя
Дъждът го прочита
Странникът отминава
тласкан все напред
по тайнствените пътища
на непрестанния вятър…
(Из „Гласове“, 2009)
30 ноември 2021
* * *
Вчера е починал мой приятел от студентските ми години, актьорът Стефан Янков (16.11.1960 – 4.12.2021). Варненец. Завършил „Актьорско майсторство“ във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“) в средата на 80-те години на миналия век. По-късно завършва и „Кинорежисура“ при проф. Людмил Стайков. След завършването си става част от трупата на Младежкия театър в края на 80-те (по времето, когато беше в Студентския дом). Няма да забравя неговата впечатляваща главна роля в „Женитба“ на Гогол, постановка на друг мой приятел – Стоян Камбарев (светла му памет и на него). По това време аз бях все още студент в Художествената академия и през 1988 г. му направих голямоформатен живописен портрет от натура с маслени бои… Реших да го портретувам в конкретна театрална роля, подобно както Дечко Узунов е портретувал Кръстьо Сарафов в ролята на Фалстаф… Стефан играеше Дофина на Франция в пиесата „Крал Джон“ от Фридрих Дюренмат (по Шекспир), под режисурата на Н. Поляков. Почти всеки ден идваше за сеансите в ателието ми с помпозните костюми за ролята на Дофина, обличаше се, гримираше се и позираше търпеливо, дисциплинирано – с часове. Стана хубав портрет, по-късно му го подарих (жалко, че не съм го снимал).
В следващите години всеки си пое по своя път и се виждахме все по-рядко. През последните повече от 20 години той трайно се установи в родния си град Варна, където е и починал. Бог да го прости, да почива в мир!
5 декември 2021
Снимка на Стефан Янков – 11.11.1987 г.
* * *
Старата, славна арменска школа в портретната фотография!… Тук съм на почти 34 г., вече дебютирал в поезията предната година, при това с национална награда за поезия на най-старото издателство в България – „Христо Г. Данов“ (Пловдив). Доколкото си спомням, беше пролетта на 1996 г. По това време преподавах рисуване-етюд в художествена гимназиална паралелка в елитно СОУ в Русе… Една сутрин в ателието, където преподавах, влезе млад, строен, мургав мъж, деликатен и възпитан… Представи се: Асадур. Оказа се, че сме връстници. Имаше конкретна молба, свързана с рисуването (вече не помня каква) и предложи от благодарност да ми направи фотопортрет за следващата ми книга (евентуално)… Бил продължител на поколения арменски майстори фотографи, въпреки че не си изкарвал хляба с това. Бил инженер. Занимавал се с изследователска дейност и изобретения, бил преподавател в Русенския университет. И така се стигна до този мой портрет. А цялата сесия около него си беше приключение. Асадур държеше да ме снима на дневна светлина, но рано сутрин при изгрев. Уточни и мястото – в Парка на младежта. Освен голям стар фотоапарат (чернобял, лентов), носеше какви ли не аксесоари. Позата с ръката пак той я избра. След няколко дни отново дойде в ателието в училище и ми донесе две голямоформатни копия от този мой портрет. Наистина ми хареса. Майсторска работа! Тогава все още нямаше компютри, без технически хитрости и допълнително обработване. Старата школа. Умилителна е тази ретро атмосфера, която излъчва снимката. А аз така и до ден днешен не съм я използвал за моя книга, всъщност никъде, все не подхождаше на концепциите ми. Но пък разбрах, че в началото на миналата година (февруари 2020) Асадур участвал с този портрет в изложба „Арменските „Светлописци“ от русенската фотографска школа“ в Градската галерия в Русе.
30 декември 2021
Пролетта на 1996 г., Русе. Фото: Асадур Тюфекчиян
Роман Кисьов