Спомените ми за фестивала „Стружки вечери на поезията“, и особено споменът за първото ми участие през 2007 г., е като за някакъв приказен сън… Сън, в който от всичко видяно и чуто струеше вълшебното сияние на Поезията и Словото!… Сън за фантастична градина, сякаш от някакъв друг, по-добър свят, в който всичко е Поезия! (Неслучайно и носителят на наградата „Златен венец“ Махмуд Даруиш сравни фестивала с отворена градина, без център и периферия, в която цъфтят избрани цветове от многобройни страни и езици.)
Моето участие през 2007 г. на фестивала беше по покана лично от тогавашния му директор – прекрасния поет Ефтим Клетников, с когото вече се познавахме, а и превеждахме взаимно… В Струга се родиха нови приятелства и ползотворни творчески познанства. Така мостовете на река Черни Дрим, преминаваща през Струга, се превърнаха в мостове на светлата река на поезията и приятелството, протичаща през сърцата… На фестивала в Струга се запознах и сприятелих с цяла плеяда невероятни поети, както от Р Македония, така и от различни страни на света. Колко разговори и топло общуване в топлите августовски вечери на терасата на хотел „Дрим“ с изглед към Охридското езеро…
Няма да забравя необичайното ми запознанство с украинския поет и мой по-възрастен адаш Роман Лубкивский – още през първия ден на фестивала, преди официалното откриване, всички поети-участници, както и голяма публика от гости, журналисти и местни люде, сме се събрали в Парка на поезията, където под всяко дръвче стои надпис с името на някой световен поет, получил през годините най-голямата награда на фестивала – „Златният венец”, и посадено от него самия… Сега предстоеше Махмуд Даруиш да засади своята фиданка. Чакаме. Пред мен големият македонски поет и мой приятел Михаил Ренджов се подготвя да чете своето слово-поздравление до тазгодишния лауреат от името на домакините, озаглавено „Дървото на Живота“… До мен стои беловлас и белобрад поет, който в един момент се обръща към мен на руски език: „Това пред нас не е ли Михаил Ренджов?“… „Да!“ – отговарям компетентно аз. „Аз съм го превеждал!“ – продължава той. „Аз също!“ – на свой ред отговарям аз. „Приятно ми е да се запознаем! – обръща се към мен моят белобрад събеседник. – Казвам се Роман.“… „Аз също“ – отвръщам аз. Тогава и двамата се споглеждаме учудено, а после прихваме. Ето така започва едно приятелство. Оказа се, че Роман Лубкивский обича България, където има и други стари приятели.
Същата вечер с моя украински приятел отново се оказахме заедно, този път на сцената в огромната зала на Дома на поезията при откриването на фестивала. Аз бях единственият поет от България, представлявах своята страна и българската поезия… Съдейки по реакцията на публиката, отношението на чуждестранните поети и вниманието на домакините, както и на различни медии – всичко беше наред. Всеки поет четеше на родния си език по едно стихотворение, влязло в антологията на фестивала „Кой кой е”, докато преводът вървеше на голям екран на сцената. Цялото откриване и поетично четене се излъчваше директно по Националната телевизия на Р Македония. По-късно към мен проявиха интерес и от Македонското национално радио, за което дадох интервю.
И следващите няколко дни преминаха като в чуден сън – красива природа, пътуване с кораб по Охридското езеро, пикник на „Св. Наум”, при бистрите, прозрачни, изворни води на Черни Дрим, където някога Биляна си е белила платното, разхождащите се свободно покрай нас велелепни, царствени пауни… И поетични четения – пред църквата „Св. Богородица“ – Калища, на самия бряг на езерото, в двора на църквата „Св. Георги“, на мостовете на Струга… Пред къщата-музей „Братя Миладинови“ четяха само македонски поети. Тогава, с особен трепет и смесени чувства, успях да разгледам отвътре родната къща на нашите възрожденци и просветители – братята Димитър и Константин Миладинови. От експонатите вътре, а и по никакъв начин не ставаше ясно, че тези светли личности всъщност са българи, свързани с Българската история, в частност с Българското Възраждане… Както и че са част от Българската литература. Аз, разбира се, не съм и имал илюзията, че в музея ще мога да видя, изложен на показ, оригинала на техния сборник „Български народни песни“. Дълго разглеждах музея и като възпитан и учтив гост трябваше мълчаливо да преглъщам твърдата буца, заседнала в гърлото. Това може би беше и единствената сянка в цялото ми слънчево пребиваване на Стружките вечери на поезията. С македонските колеги и приятели като цяло избягвахме неудобните и деликатни теми, свързани с миналото. Гледахме настоящето и отправяхме поглед към бъдещето и съвместните ни творчески планове. Поезията отново ни събираше, след като твърде дълго политиката ни беше разделяла (а и сега все още се опитва да ни разделя). Мисля, че именно на поетите е поверена божествената мисия да събират, а не да разпиляват, да съединяват, а не да разделят… И да бъдат пример за това.
Този спомен за Стружките вечери на поезията от 2007 г., който е като спомен за някакъв приказен сън за една-единствена градина, в която всяко дръвче е дърво на живот, градина без център и периферия, без прегради и стени, сякаш от някакъв друг, по-добър свят… този спомен ми дава сила да продължа да сънувам и да мечтая за прилива на добра воля, любов и красота!
27 юни 2010
_________
Текстът (тук със съкращения) е публикуван в сп. „Литературни Балкани“ (бр. 19, год. IX, 2010).
Роман Кисьов
В Парка на Поезията в Струга – тук Роман Лубкивский обяснява на Михаил Ренджов, че двама Романовци – единият от Украйна, а другият от България, които са го превеждали, стоят на стража зад него, да пазят гърба му.
В Дома на Поезията – чета “Светът на думите” на откриването на фестивала.
Моето участие на сцената в Дома на Поезията при откриването на фестивала.
С Роман Лубкивский на брега на Охридското езеро.