(Из моя Фейсбук дневник)
* * *
Някога, в моята младост, харесвах различни поети, някои от тях са ми любими и днес, други вече не, те са били важни за мен в онзи етап от моето развитие… Един такъв поет е германецът Ханс Магнус Енценсбергер. Бях попаднал на негова малка по формат книжка със стихотворения „Поезия за тези, които не четат поезия“ и ме плени с разчупената си форма и публицистичния език. Днес отново се върнах към нея и препрочетох някои от онези стихотворения, които бяха ме впечатлили някога. Безспорен поет, разбира се, но от днешната ми „камбанария“ мога уверено да кажа, че не е моят поет! А някога се прехласвах по повечето стихотворения в тази книга.
Тук трябва да отбележа и достойнствата на превода. Прекрасен превод! Познавах преводача Стефан Бесарбовски… С него ме беше запознал баща ми в средата на 80-те години в старото софийско кафене на Съюза на писателите на „Ангел Кънчев“ 5. Бесарбовски беше русенец, но живееше като бродяга в София, винаги с четка за зъби във вътрешния джоб на горната му дреха, защото не знаеше къде ще замръкне… Колоритна личност и голям чудак! Оказа се, че вече познавах брат му в Русе – Мартин, още по-голям чудак, много начетен, но нещо не беше съвсем в ред, живееше като клошар, помня дори, че го бях рисувал (за мен това беше голямо изпитание), когато през 1984 г. в Русе се готвех за изпитите в Художествената академия. Минаха много години и в онзи септемврийски ден на 2011 година, когато изпращахме Малина Томова в последния ѝ земен път в пловдивските гробища, Стефан Бесарбовски ми се обади… Живял в някакво село в Софийско, работил като пазач… Няколко пъти след това ми звъня по телефона, виждахме се на няколко литературни събития в София – беше дошъл на паметната вечер за баща ми в Унгарския институт през 2015 г., после през 2017-а в Столичната библиотека, последно го видях на литературно събитие в „Перото“ малко преди пандемията… Разбрах, че е починал през септември 2020 г. А можеше и да не разбера, ако Даря Хараланова не ми беше писала. Светла му памет на този прекрасен преводач и голям чудак!
10 февруари 2022
* * *
Мракът над Европа се сгъстява отново, по-гъст и злокобен от много години… Не може да има никакви оправдания на мотиви за подпалване на война! Защото това реално е ВОЙНА, не е реалити шоу, не е електронна игра… И няма място за делене и противопоставяне на агитки – „фили“ и „фоби“… Тук няма победители, всички сме губещи!
Войните винаги са подпалвани и подклаждани от луди, от безумци… И се сещам за поговорката „Докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват“… Дано този път да ни отмине тази чаша!
24 февруари 2022
(Денят, в който Русия напада и навлиза в суверенна Украйна.)
* * *
След края на Втората световна война, сред руините в Европа, разочарован от това, че вековната европейска цивилизация, култура и изкуство не са успели да предотвратят войната, известният немски философ, културолог, социолог и композитор Теодор Адорно възкликва: „Да се пише поезия след Аушвиц е варварство.“
Двайсетина години по-късно, в края на живота си той се коригира: „Вечното страдание на измъчения човек изисква продължаване на изкуството, което то забранява.“
По време на война и на огромна хуманитарна, здравна, финансова, политическа и всякаква криза, както и на тотално озлобление и разделение в обществото, на никой не му е до изкуство, за поезия пък да не говорим… Самият аз като човек на изкуството се питам (а предполагам и мнозина други творци и мои колеги) какъв е смисълът от това, което правя, когато животът и самият Смисъл е под въпрос и е подложен на съмнение… Сякаш Смъртта тържествува над Живота… Оттук до пълното отчаяние, безизходица, безнадеждност и мрак е само една крачка.
Да не забравяме обаче, че истинското, голямото изкуство (и в частност поезията) е преди всичко дух, вложен и в-дъх-новен от Духа на Твореца – Духът на Живота и на Светлината, на Надеждата! Самите творби на изкуството, създадени по време на война или скоро след нейния край, свидетелстват за това, но са и предупреждение, те са най-силният документ и аргумент против безумието на войната. Примери много! Добре е да си ги припомняме.
27 февруари 2022
ПИСМО
След края на войната
колко време още
птиците в небето
кръжащи над твоята глава
ще ти напомнят бойни самолети
а в безчетните къртичини в полето
ще виждаш незнайни гробове
и ще проклинаш горчиво
неуморната къртица на света –
смъртта
14.03.2022
Роман Кисьов
(Стихотворението е включено в антологията „Поезия срещу войната“, изд. „Scribens“, 2022, а малко по-късно преведено и публикувано на испански и на португалски – в Бразилия.)
* * *
Вчера, покрай Деня на детето започнаха да изплуват разни спомени от моето детство… Те обикновено са обгърнати с романтична аура от чистото сияние на детството, дори в епизодите, които въобще не са романтични.
Моето детство премина в Русе – „най-европейския град на България“. Живяхме в краен, типичен социалистически квартал с панелни блокове, строени от войници на Строителните войски по онова време. Нямаше парно, бяхме на електричество. В лютите русенски зими, в които вилнееха североизточни сибирски вихрушки, идещи отвъд Дунава, жилището не можеше да се затопли, стените бързо изстиваха… А през горещите лета (обикновено с над 40 градуса), в които вилнееха дунавски комари, големи колкото хеликоптери, панелните стени се нажежаваха и направо се задушавахме, бяхме като в сауна – тогава нямаше климатици, нямаше дори от големите вентилатори като сега, ползвахме малки съветски вентилаторчета, от които нямаше почти никакъв ефект. Освен това редовно ни обгазяваха с хлор от химическия завод край Гюргево, на отсрещния румънски бряг… И нито да затвориш прозорците, нито да ги отвориш – беше ад, истинска химическа война. Преживяхме какво ли не, включително жестокото земетресение (на 4 март 1977 г.) с епицентър Вранча в Румъния. „Романтиката“ се допълваше от факта, че в съседния жилищен блок бяха настанили цял цигански квартал (бяха разрушили къщичките им, за да строят на тяхно място нов панелен квартал)… И така няколко години поред под прозорците ни гърмеше циганският „евъргрийн“ „Ой, Рамо, Рамо, друже мой“, придружаван с кючеци и крясъци… На терасите се отглеждаха домашни животни – прасета, кокошки… През прозореца на моята стая виждах на терасата отсреща снежнобяла козичка, която сутрин ме будеше с блеене… Редовно чувах подвикването на калайджията, на стария циганин мечкар с хърбавата мечка, играеща хоро, както и на друг, който „Стари дрехи купуваааа“. В края на декември, в навечерието на Нова година, пред входовете на жилищните блокове се колеха прасета, чиято кръв се стичаше по улицата и се вливаше в шахтата до градската автобусна спирка. Изобщо – идилия! Толкова за „романтиката“ на детството в „най-европейския град на България“ (предполагам, не само в него) по времето на „зрелия“ социализъм.
2 юни 2022
* * *
Тука има, тука няма: няма такива политици – има такива мутри – няма такъв морал – има такъв цирк – няма такава промяна – има такава измама… обича ме – не ме обича –обича ме – не ме…
14 юни 2022
* * *
In Memoriam: Кнут Скуениек – Латвия / Knuts Skuenieks – Latvia (5.09.1936–25.07.2022)
Вчера е починал известният латвийски поет, преводач и публицист Кнут Скуениек. През 1962 г. е обвинен за антисъветска пропаганда и осъден на седем години въдворяване в лагер, където написва около 1000 стихотворения (разбира се, забранени за публикуване дълго време след освобождаването му). Оригинален поет от европейска величина! А преводаческото му дело е огромно! Награждаван е с много авторитетни латвийски и международни награди, бил е номиниран за Нобелова награда за литература.
Благодарен съм на Провидението, че ме срещна с него. Запознахме се на международен поетичен фестивал в Румъния през месец юли 2003 г. Още в първия ден на фестивала, след четенето ни в сградата на Съюза на румънските писатели в Букурещ, той дойде при мен и ме попита дали имам нещо общо с поета Здравко Кисьов, съдейки по фамилията… (Баща ми беше доста известен в литературните среди в Латвия.) Така се сприятелихме и общувахме през цялото време на фестивала. Общуването с него беше удоволствие. Благ човек, изключително ерудиран, с тънко чувство за хумор. Изцяло отдаден на литературата. Да почива в мир и светлина! Вечна му памет!
26 юли 2022
на трима мъдреци веднъж им дали камък
единият от тях измерил и претеглил камъка
чрез формула го изразил на свой ред другият
а третият със пръсти само го докоснал
погалил го
и камъкът му се усмихнал
КНУТ СКУЕНИЕК
Превод от латвийски Здравко Кисьов
Из авторската преводаческа антология на Здравко Кисьов „Превъплъщения. 101 съвременни европейски поети“, изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново, 1998.
С поетите Кнут Скуениек (Латвия) и Васил Махно (Украйна / САЩ) на международния поетически фестивал в Куртя де Арджеш (Румъния) през юли 2003 г.
С Кнут Скуениек в Карпатите на път за замъка “Бран” на граф Дракула – Румъния, юли 2003 г.
* * *
Месец юли за мен винаги е бил специален, това е „моят“ месец! И винаги различен.
Изпращам тазгодишния юли с особени чувства… На 6-ти закръглих юбилейните 60 години. На рождения си ден бях болен от последния вариант на Ковид-19. Този път го карах доста по-леко в сравнение с боледуването ми миналата пролет. И като боледуващ и карантиниран, освен по телефона, получавах предимно виртуални поздравления и благопожелания – тук, във Фейсбук профила ми и в Месинджър… Стотици благопожелания от приятели, колеги, познати и непознати с невероятна положителна енергия! Освен това на самия ми рожден ден получих и своеобразен подарък – бях приет в Българския ПЕН център. Получих и още някои хубави вести за реализиране на предстоящи мои творчески проекти (за това – като му дойде времето, сравнително скоро), както и покани за мои участия тази есен в авторитетни литературни фестивали у нас и в чужбина. А на 19 юли имаше прекрасно представяне на последната ми книга с кратки истории „Насън и наяве“ в Дома на писателя в Бургас. Срещнах се със стари приятели, колеги и съученици от Художествената гимназия в Казанлък, запознах се с много други хора… Още по време на събитието имаше отзиви, които ме трогнаха. А дори и днес получих още един прекрасен отзив – от Татяна Йотова, пишещ човек, бард и преподавател по Български език и литература (публикувам го с нейно съгласие):
„Възхитена от срещата, на която представихте книгата си в Бургас, прочетох „Насън и наяве“ с огромен интерес и поднасям своите възхищения от уж кратката форма, а толкова дълбочинна, плътна, пълна с неочакваност и фина алюзия за динамиката на Вашата творческа инвенция, но съотнесена и към моя свят на любопитен читател. Тази лирическа проза ме развълнува, защото извира от съзряна естественост, неподправена истина и буди устремен интерес към тематичното си многообразие и причудливо изнамерените – обикновени, но не съвсем – образи. Благодаря ви, че имах възможността да бъда на събитието.“
Благодаря!
31 юли 2022
* * *
1 ноември – Ден на народните будители, на българските просветители, книжовници, на светите будители на възраждащия се национален дух, стремеж към образование и книжовност.
Наскоро някъде прочетох коментар на някакъв човек, който се срамува от този български празник – било срамно, че съществува именно такъв празник, защото така излизало, че ние сме заспал народ…
Ами така де, ако човек следи медиите, може да остане с впечатление, че то само будители у нас – инфлуенсъри, анализатори, коментатори, лайф коучъри и други подобни будители на възраждащия се национален егоизъм… „Будител“ до „будителя“, мила моя майно льо… Майната им!
1 ноември 2022
* * *
Наскоро видях две птици (пъстър папагал и сврака), и двете – пред различни кебапчийници, и двете – безкрайно тъжни… Едната пищеше, другата грачеше. Едната – красива и сита, но затворена в клетка за доброто настроение на клиентите, докато дъвчат кебапчета и пият бира. Другата – невзрачна и свободна, но гладна, много гладна, опитваща се настойчиво с грак да привлече вниманието на клиентите, дъвчещи кебапчета, да ѝ подхвърлят някой залък, но безуспешно… Затворена ситост, гладна свобода!
2 ноември 2022
* * *
Днес бил Световен ден на Доброто! Не трябва ли всеки ден да е такъв Ден? За отделния човек, явно този свят е далече от Доброто.
13 ноември 2022
* * *
В последния ден на 2022 г., на 31 декември от този свят си е заминал известният сръбски поет и преводач акад. Адам Пуслоич (11.03.1943 – 31.12.2022). Бяхме приятели. Бяха приятели и с баща ми. Изобщо, Адам имаше много поетически приятелства на Балканите и най-вече в Румъния. Свързваше го дългогодишно приятелство с един от най-големите модерни румънски поети – Никита Станеску, чиято поезия той преведе на сръбски. С него се запознах през месец май 2011 г. в Румъния, на международния литературен фестивал „Тудор Аргези“ в Търгу Жиу. Тогава беше присъдена и международната литературна награда „Тудор Аргези“ на моя баща. На следващата година бях участник в международната писателска среща в Белград, където също имахме възможност да общуваме с Адам. От онези дни ми е останал скъп спомен – негово посвещение за мен, в което изявява желание да посети Русе, за да се срещне отново с баща ми, както и Велико Търново (заради мощите на свети Сава). Това той така и не успя да осъществи. А аз не успях да се отзова на многобройните му покани да го посетя в неговия имот в родното му място край Неготин (близо до българската граница и Видин).
Светла му памет, да почива в мир! Възможно е сега да са отново заедно в Небесната държава на поетите – румънецът Никита Станеску, българинът Здравко Кисьов и сърбинът Адам Пуслоич.
2 януари 2023
Роман Кисьов
С Адам Пуслоич пред картина на Йордан Кисьов при откриването на негова самостоятелна изложба в Историческия музей на град Търгу Жиу (Румъния) – май 2011 г.
С Адам Пуслоич пред Безкрайната колона на Бранкузи в Търгу Жиу (Румъния) – май 2011 г.
