(Из моя Фейсбук дневник)
* * *
Честит Петък 13-ти! „Фатален“? „Дяволски“? Всъщност, удобен за заиграване (манипулиране) със суеверията и страховете на масите… На този ден медиите бълват заглавия като: „Внимавайте днес!“, „Дяволският петък 13 носи катастрофи“, „Защо петък 13-и е лош ден“, „Какво НЕ трябва да правим на този ден“ и прочее смразяващи заклинания – с „добри намерения“, които обаче постилат „пътя към ада“… „Адът – това са другите“? Не, адът – това са страховете, внушавани, насаждани „традиционно“ от медиите!
Е, аз пък ви казвам: Днес, петък 13, е още един прекрасен и неповторим ден от неповторимия и единствен наш живот! Обичащите Живота са свободни от всякакви тъпи суеверия, не следват хитро измислени (нито „бабешки“) басни!
Така че, честит неповторим Петък 13! И ако черна котка ви мине път – да знаете, че това е добра поличба!
13 януари (петък) 2023
* * *
Светът на детето – таен, непознат, неразгадаем, чист, любящ, искрен, неподправен, доверчив, безусловен, благ, изпълнен с чудеса…
Светът на детето – Божие царство в зародиш, огледален образ на Вечността.
* * *
Попадам на снимка във фейсбук профила на мой приятел – спомен от 1985 г., когато е бил студент и е с дълга черна брада… Питам го: Как народната милиция тогава ти е позволила такава брада?… И добавям мой спомен от онези години:
По това време бях студент в София и също бях с брада, но на паспорта бях без… Столичната народна милиция постави пред мен следния казус: или моментално се обръсвам, или трябва да си вадя нов паспорт с брада. Пътувах до Русе специално, за да си вадя нов паспорт… Но… паспортната служба ме прати при някакъв местен началник, от когото зависеше дали мога да съм с брада, той трябваше да разреши… Той пък си придаваше важност и ме подложи на унизителен разпит: „Какво налага да си с брада?“; „Ами, студент съм в Художествената академия“ – отговарям аз; „Това там да не ви е униформа?“ – продължава той; „Ами нали художниците носят бради – Леонардо, Ван Гог, Майстора…“ – опитвам се да го убедя аз, или по-точно да го омилостивя да ми позволи да нося брада. „Ти да не си Леонардо, че да носиш брада?“ – продължава да се гаври той. И тогава мен ме осени откровение: „Ами нали и другарите Маркс, Енгелс, Ленин, Димитров също са били с бради? Вие да не би да имате нещо против тях?“… Началникът се вцепени, нервно постави подписа си за позволение на гърба на новите ми снимки с брада и раздразнено отсече: „Я ми се махай от главата и да не съм те видял!“ Та така.
Моя паспортна снимка като студент – ок. 1986 г.
* * *
Огромната трагедия със земетресението в Турция и Сирия събуди у мене спомена за земетресението, което преживях в Русе, вечерта (21:24 часа) на 4 март (петък) 1977 г. Земетресението беше с епицентър във Вранча (Румъния) и беше доста силно – в Русе (което е само на 60 км. от Букурещ) беше 7-ма степен по скалата на Рихтер (в Румъния, при Вранча беше 7, 6 по Рихтер). У нас по-силно от Русе беше само в Свищов, където имаше разрушения и жертви. В Русе, доколкото си спомням, имаше 2 жертви. Напълно разрушени сгради нямаше, но имаше доста повредени, пропукани… Каменен къс от фасадата на ж. п. гарата беше паднал и премазал човек… Тогава аз бях на (почти) 15 годишна възраст, ученик в 8 клас в училище „Христо Ботев“, чиято прекрасна, но доста стара сграда претърпя значителни щети, поради което задълго спряха учебните занятия.
А самото преживяване на земетресението беше ужасно! Ние живеехме на 6 етаж в панелен 8-етажен блок. Аз гледах телевизия в хола, майка ми и сестра ми спяха, баща ми беше в банята. Първо чух тътен, бучене и натиск в прозорците. Помислих си, че навън започва буря. После обаче подът под краката ми започна да се тресе вертикално, а веднага след това разлюля хоризонтално. Мебелите започнаха да се клатят, струваше ми се, че секцията в хола ще се сто-вари върху ми и започнах да я подпирам с ръце. Чудех се какво става, никога не би ми минало през ума, че може да е земетресение, винаги съм си мислил, че земетресенията се случват някъде далече от нас, в екзотични (предимно) тропически страни. В един момент видях как баща ми по бели гащи със сънената ми 5-годишна сестра в ръце профуча покрай мен… Чух само: „Бягай! Земетресение!“ След него бягаше майка ми по нощница. А аз все още подпирах секцията и не можех да асимилирам думите на баща ми… „Ама как така земетресение, то тука няма такива неща!“… После и аз се затичах навън. Най-големият кошмар беше по стълбището във входа – хората бягаха панически, блъскаха се, прескачаха се през глава. Токът спря. Асансьорът, пълен с хора, спря между етажите и от него се чуваха истерични писъци и зов за помощ. Отвън, пред и между жилищните блокове беше пълно с наизлезли хора – някои по пижами, други в хавлии, а някои бяха почти голи и зъзнеха (все пак беше началото на март). Цялата нощ прекарахме в автомобила на наши съседи, паркиран на голяма поляна, далече от всякакви сгради. Няма никога да забравя огромната, кървавочервена пълна луна в онази нощ!
Дълго време след това събитие живеехме в страх от вторични трусове, като много нощи не се прибирахме вкъщи, а кръстосвахме изплашения град… Баща ми беше научил в детайли какво трябва да се прави при земетресение и инструктираше семейството – да не тичаме навън, да заставаме под каса на врата и т. н.
В Русе гледахме румънска телевизия – дълго време тя не предаваше нищо, беше в траур заедно с цяла Румъния. По-късно гледахме потресаващи кадри с разрушения в Букурещ и на други места.
Когато принудителната ни ученическа ваканция свърши, установихме, че целият първи етаж на родното училище е в скелета, течеше дълъг ремонт след щетите от земетресението. Директорът беше издал заповед учениците да не тичат по коридорите в междучасията, а да стъпват едва-едва, за да се избегнат още щети… По този повод аз и няколко мои съученици „изядохме“ по един силен шамар лично от директора, заради нарушение на неговата заповед.
Всичко това остава в паметта за цял живот! Но сега, когато гледам потресаващите кадри от Турция и Сирия, си мисля, че това, което преживях тогава, през 1977 г., е нищо в сравнение със сегашната трагедия. Бог да помилва душите на хилядите жертви и да има милост към живите потърпевши – ранени, осакатени, бездомни, загубили близки същества! И дано ние, хората, си вземем поука от поредния урок на Съдбата!
7 февруари 2023
* * *
Днес се навършват 12 години откакто ДОСТА ДИМОВСКА (17.02.1954, Скопие – 4.04.2011, София) – македонска поетеса и политик – си отива от този свят. Тя обичаше България и градеше мостове (политически, културни, духовни). Зная, че приживе (а и след това) тя понесе много омраза и клевети в своята страна. Днес си мисля, как ли би реагирала на всичко това, което в последно време се случва между нашите две държави… Със сигурност не би одобрила, вероятно дори би била силно огорчена! Макар че дълги години тя преживяваше това в личен план, а също и предчувстваше процесите на разпад и противопоставяне.
Ето какво съм написал на този драматичен ден преди 12 години:
Днес, 4 април 2011 г., след тежко боледуване в София, Доста Димовска напусна този свят… Необикновена личност, широко скроена… Голям приятел на България! Не беше типичен политик, може би защото беше поет и философ, но най-вече защото беше дълбоко вярваща. Беше ми споделила, че духовната ѝ трансформация се случва след неочакваната кончина в самолетна катастрофа на нейния близък приятел Борис Трайковски (тогава президент на Р. Македония), която я разтърсва дълбоко. Възхищаваше се на Майка Тереза, която беше за нея еталон и пример за житейско поведение и вяра. Когато говореше за нея, се преобразяваше, лицето ѝ грейваше! Самата тя помагаше на много хора. Обичаше манастирите, в последно време обичаше да посещава и да се усамотява в Осоговския манастир край Крива паланка. Беше разочарована от политиката, беше стигнала до убеждението, че културата и изкуството са най-голямата градивна сила, превъзхождаща и най-добрата политика. Затова като директор на Културно-информационния център на Р. Македония в София тя не щадеше енергия и сили. Тази работа тя възприемаше като мисия, а не чиновнически. Беше Боголюбива, търсеше духовна Светлина. Вярвам, че душата ѝ вече пребивава в чертозите на Светлината! Мир! И Поклон! За нас, които имахме честта да общуваме с нея, тя ще остане в паметта ни и в сърцата ни!
4 април 2023
Доста Димовска – София, април 2008 г.
Доста Димовска на представянето на македонската поетеса Гордана М. Бошнакоска в КДК – Русе, април 2008 г.
* * *
Открай време подходът на т. нар. „политическа класа“ е (бил) „мижи да те лажем“… И понеже народонаселението все мижи ли, мижи – „лъжливите овчарчета“ стават все по-нагли. Да видим докога.
* * *
За парламата в парламента ако кажем „цирк“, ще обидим цирковото изкуство!
1 юни 2023
(В деня на побоища, крясъци, размяна на обиди и плюене – буквално – на множество депутати в Народното събрание.)
* * *
Партокрацията в НС става все по-нагла! Сега изведнъж решиха да променят Конституцията, ама между тях си, под сурдинка, без никой да ги е упълномощил точно за това, точно тези… Преди изборите никоя партия не е говорила за конституционна реформа, никоя партия не е обещавала такава подмяна. И вижте КОЙ основно сега ще променя Конституцията – този, срещу когото хиляди протестирахме по площадите преди 10 години. Това е ГАВРА! Но защо ли сега площадите са празни? Ни „гък“, ни „мък“ срещу КОЙ? Истинска конституционна реформа не се прави на крак, не се прави тайно, не се прави задкулисно с договорки, и най-важното – НЕ се прави без ШИРОК обществен дебат. Говори се как това било работа на правните комисии и да не се задават въпроси. Постоянно ни се внушава, че в българския народ едва ли не няма експерти, които да се заемат с това, защото, нали, „народът е тъп“ – „умните“ са в Парламента. Това е лъжа, защото експерти има, но се покриват медийно, защото не са от „нашите“ (независимо дали „нашите“ са от управляващата коалиция или от т. нар. „опозиция“ в това твърде бездарно позорище, сиреч театро, на фасадната демокрация). Експерти има, но друго си е да „ремонтираш“ Конституцията, както ти е удобно, според личната си изгода. Става дума за политическа ИЗМАМА, която може да нанесе непоправими и дълготрайни щети на обществото.
13 юни 2023
* * *
90 години от рождението на СВЕТЛИН РУСЕВ (14 юни 1933 – 26 май 2018). Мащабна личност с изключителен принос в развитието на българското изобразително изкуство за няколко десетилетия, оказал мощно влияние върху поколения творци. Силно „любен и мразен“… В тази връзка той обичаше да казва: „Високо горе, по върховете, ветровете духат най-силно.“ Но също така обичаше да цитира като свое кредо думите (приписвани на писателя Лев Толстой): „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще!“
По волята на Провидението попаднах и се дипломирах в неговия клас по живопис в Академията (трети поред негов випуск, в периода 1985 – началото на 1991 г.). Това, което винаги ме е впечатлявало у него (освен мощния му талант и работоспособност) е невероятната енергия, целенасоченост и ерудиция, както и рядко срещаната изключителна зрителна памет. Като преподавател беше всеотдаен (както беше всеотдаен в изкуството), беше грижовен, но и много взискателен, държеше много на своите ученици, както и ние – неговите ученици – държахме на него. Беше истински авторитет, всяваше респект.
Ценеше качествената поезия. Негова беше идеята да изложа мои стихотворения заедно с картините в първата ми самостоятелна изложба след Академията в столичната галерия „Сезони“ (март – април 1995), още преди да излезе първата ми поетическа книга.
Никога не съм бил от приближените му хора, но уважението ми към неговата личност остана непроменено през годините. Благодарен съм! Вечна му памет!
14 юни 2023
Светлин Русев приема поздравления от мен и Светла за неговия 80-годишен юбилей – София, юни 2013 г.
Аз между Светлин и Светла. Наздравица за професора… Откриване на изложба на ученици на Светлин Русев – дарение за Юбиляра. Галерия “Арт 36”, София, 16 юни 2013 г.