(Спомен за Владимир Гиновски)
Скулпторът Владимир Гиновски в ателието си. 2007 г. (Фото: Роман Кисьов)
Няма да забравя колко беше ме впечатлил внушителният паметник на Христо Ботев, когато (като ученик в началните класове) бях на екскурзия във Враца, без да зная името на неговия автор… Години по-късно, вече като студент по живопис в Художествената академия в София, всеки ден минавах край великолепния паметник на светите братя Кирил и Методий пред Националната библиотека, без да зная кой е неговият автор… Това е най-прекрасният и одухотворен паметник на светите братя, който съм виждал (не само у нас)! Години наред (и до днес), когато се разхождам в столичната Борисова градина, винаги се спирам с възхищение пред бюста на Левски – майсторски портрет на Апостола на Свободата. Дълго време обаче аз не знаех автора и на този паметник. Колко странно е това мое невежество в случая! От дете се занимавам и интересувам от всичко свързано с изобразителното изкуство, можех безпогрешно да позная авторството на много произведения (наши и чужди) в различните жанрове, включително и на много от известните паметници у нас… Но авторството точно на тези паметници беше ми убягнало. А и как можех да зная тогава, че името на скулптора Владимир Гиновски – авторът на тези паметници – ще остане завинаги в паметта и сърцето ми… Защото Провидението и този път бе благосклонно към мен, като ме срещна преди близо двайсетина години с големия скулптор и имах възможността да общувам с него.
* * *
Беше зима, в самото начало на 2007 година… Наша семейна приятелка ми се обади, за да ми каже, че Владимир Гиновски много харесал моята поезия и пожелал да се срещне с мен.
– Кой Владимир Гиновски? – попитах аз.
– Е, как кой, скулпторът, авторът на паметника на Кирил и Методий – отвръща ми приятелката.
– Ама как, той жив ли е? Аз мислех, че този класик е починал отдавна, нищо не се чува за него, никакви изложби, няма отбелязване на годишнини, не се шуми около името му, дори напротив, обгърнато е в мълчание – недоумявах аз.
– Да, така е – каза приятелката, – но това е и поради негов съзнателен избор… Той живее като отшелник, допуска много малко хора до себе си. Учудващо е, че сам пожела да се срещне и запознае с теб, явно много силно го е впечатлила твоята поезия.
Срещата ни се състоя в дома на семейната приятелка. Въпреки напредналата си възраст, Гиновски беше доста подвижен, с остър, любопитен поглед и аристократична осанка, излъчваше благост и достойнство…
– Докато бях в болницата прочетох твоята книга „Криптус“… Не бях чел досега нещо подобно… Откъде идва тази твоя поезия?! – бяха първите му думи. Беше немногословен и изключително деликатен.
Заговорихме се. Оказа се, че има духовни търсения и интереси – нестандартни (по неговите думи), но не желаеше да разкрие пред мен какви точно са те, а по-скоро се опитваше да разбере и вникне в моя духовен мироглед, провокиран от поезията ми. Подпитваше ме, беше внимателен и някак загадъчен. Духовните му търсения така си останаха загадка за мен. Но пък се оказа доста по-словоохотлив относно своето детство и минало…
Оказа се, че е роден в голямото високопланинско село Галичник, населено предимно с мияци, тогава в Кралство Югославия (той е роден през 1927 г.), а днес в Република Северна Македония. Произхожда от голям и стар български род – Фърчковския род, известен с иконописците и резбарите си от Дебърската художествена школа. Времето било бурно и жестоко, братоубийсвено… Заради непреклонното си българско самосъзнание баща му трябвало да бяга от Галичник, подгонен от сърбоманите… Баща му първо избягал сам в България, в София, а след няколко години, когато имало вече условия за това, той взел при себе си съпругата с шестгодишния Владимир. „Посрещна ни на границата, а аз се чудех кой е този човек, не можех да позная баща си – каза ми Маестрото. – Оттогава не съм стъпвал там, никога повече не видях нито родното ми село, нито родната ми къща.“
Казах му, че наше приятелско семейство имат вила в Галичник – съпругът на известната македонска поетеса Гордана М. Бошнакоска – Драган (архитект по професия и бивш директор на Националната галерия в Скопие) е с потекло от Галичник, а класикът на живописта в бившата югославска република Лазар Личеноски, който също е от Галичник, е негов близък роднина. Освен това мой прадядо по бащина линия е бежанец в края на 19 век от историческото Крушево (тогава все още в Османската империя, вероятно след обявяване на Крушевската република и потушаването на въстанието) в свободна България.
Всичко това като че ли още повече ни сближи с големия скулптор. И аз му предложих да го запозная с Доста Димовска, която наскоро беше се установила в София в качеството си на директор на Македонския културен център, с цел тя да се опита да уреди негова изложба в Скопие, а евентуално Драган и Гордана да му помогнат да посети след толкова години родната си къща в Галичник.
* * *
Речено-сторено… Уговорих среща с Доста Димовска. Видяхме се преди това с Маестрото при неговия паметник на светите братя Кирил и Методий и отидохме заедно в Македонския културен център, който е съвсем наблизо (на „Оборище“ 7) и където ни очакваше Доста. Срещата премина изключително радушно, задушевно. Владо носеше голяма папка, от която започна да изважда голямоформатни черно-бели фотографии на негови скулптури и паметници. Доста Димовска беше впечатлена, тя не криеше своя респект към Маестро Гиновски. Освен това се оказа, че нейното потекло е от мияшкото село Лазарополе, което е съвсем близо до Галичник. Това беше повод Гиновски да сподели, че е позабравил говора от неговия край, но си спомня, че на „ръка“ казвали „рука“ (с ударение на „у“)… „Да, помня – каза му Доста, – а сега казват „рáка“ като официална норма.“ Сетне заяви, че ще направи всичко възможно да се осъществи представителна изложба на Маестрото в Скопие. А той не можа да скрие вълнението си и от благодарност ни покани на гости в неговото ателие, трябваше само да се уговорим допълнително за деня и часа.
* * *
Мина известно време, но гостуването ни в ателието на Владо Гиновски в крайна сметка се осъществи в началото на лятото през същата 2007 година. Освен Доста Димовска, с мен беше съпругата ми Светла, както и семейната приятелка, която беше ме запознала с Маестрото и която ни заведе в ателието му.
Ателието се оказа не особено голям таван в голяма жилищна сграда близо до площад „Македония“. На централно място бяха подредени оригиналните проекти (макети) на най-известните, емблематични паметници на Гиновски – на паметника на светите братя Кирил и Методий (отделно на пода бяха поставени техните портрети в уголемени размери), бюста на Левски, портрет на световния бас Борис Христов… До една от страничните стени бяха подредени като на изложба цяла поредица от скулптурни портрети на наши големи художници-класици – на скулпторите и негови учители Андрей Николов и Иван Лазаров, както и на Дечко Узунов, Илия Бешков, Веселин Стайков и др.
Гиновски беше се подготвил с почерпка, беше много внимателен и добър домакин и очевидно в много добро настроение. Аз го подпитах за галерията му от портрети на известните художници… Каза, че не ги е правил по пръчка, а по своя инициатива, понеже са важни за него. Специално внимание обърна на личността на Андрей Николов… Говореше за него с голяма почит. Бил е негов любим ученик, дълго време е работил с него, бил му е помощник и е живял в ателието му, познато ни днес като „Червената къща“ (на ул. „Любен Каравелов“ 15).
С Доста Димовска отново стана дума за негова изложба в Скопие и какво ще е нужно за нейната организация.
Беше наистина едно впечатляващо и пълноценно гостуване. Направихме си и няколко снимки за спомен.
В ателието на Владимир Гиновски: Доста Димовска, Владимир Гиновски, аз и Светла (София, 2007 г.)
С Маестро Гиновски в ателието му, пред макета на неговия паметник на светите братя Кирил и Методий. (София, 2007 г.)
С Маестро Гиновски в ателието му, пред бюста на Васил Левски – 2007 г.
* * *
Измина цяла година без да сме се виждали и чували с Маестрото. Стана така, че през август 2008 г. бях поканен да участвам в международния художествен пленер в Галичник – доста известен и реномиран в РС Македония пленер (или още „Галичка колония“), основан от един от водещите там художници – Нове Франговски (1939 – 2017), който е роден в Галичник. Поради някакви проблеми с единствения хотел в селото, пленерът се проведе в близкото Маврово. Една художничка от Словения – Ая Весна Гиновска, участничка в пленера, се оказа от големия род на Гиновски, от разклонението му, което е в Словения от няколко поколения. Явно нейното участие имаше и тази цел – тя да се докосне да корените си.
След пленера заедно със Светла гостувахме няколко дена на Гордана и Драган Бошнакоски във вилата им в Галичник. Всъщност това е второто ни гостуване в това невероятно място – две години преди това, през юли 2006 г. с поета Михаил Ренджов пътувахме от Скопие до Галичник.
Галичник е приказно и автентично високопланинско село (архитектурен резерват) в Бистра планина, което на практика е (почти) без жители… Населено е предимно през лятото. Къщите са пръснати по склоновете на няколко хълма, от които се открива невероятна гледка. Повечето къщи са стари, някои са запустели и рушащи се, но не малка част са обновени, ремонтирани и добре поддържани. Голяма рядкост са новите сгради, като вилата на нашите приятели, която е изградена върху основите на стара наследствена къща. Селото е известно най-вече със своя обичай „Галичка сватба“, който има фестивален характер и се провежда всяка година на Петровден.
Един ден с Гордана и Драган посетихме родната къща на Владимир Гиновски – голяма, каменна фамилна къща на два етажа. Учудващо за мен, в него момент къщата беше пълна с живот… Там се запознах с първи братовчед на Владо, който видимо беше горе-долу на възрастта на Маестрото, а и имаше и физическа прилика. Освен това беше и много приятен събеседник. Освен него, в къщата беше и племенничка на Владимир Гиновски – международно известната оперна певица Весна Гиновска, която е пяла и в Софийската опера. Тя пък беше с двете си малки деца – какво по-хубаво място за лятна ваканция. Появиха се още хора от словенските Гиновски, начело с бащата на художничката Ая Весна. Ние бяхме радушно приети, поканиха ни вътре и пожелаха да ни разведат из цялата къща. Наистина, голяма къща, с просторни стаи и дълги коридори. На първия етаж едната от стаите беше трапезария с голямо огнище (камина). В стаите като цяло бяха запазени стари мебели и реликви, усещаше се духът на отминали времена… В една от стаите ни показаха оригиналните дървени капаци на прозореца – със запазени дупки от куршуми от османско време. Това, което най-силно ми направи впечатление е, че на втория етаж в къщата, на централно място в разклонение на големия коридор, свързващ стаите, имаше малък домашен параклис… Беше като кабина – малка стаичка с икона и кандило, колкото да влезе в нея за молитва един възрастен, или най-много възрастен с малко дете.
Недалече от къщата се намира старата църква „Света Петка“ (от началото на XIX век), разположена в Долната махала (или Станиш махала). Църквата е заключена, но встрани, върху нисък каменен зид винаги е на разположение големият железен ключ от нейната порта – за всеки, който иска да влезе. Иконостасът е резбован от ранни дебърски майстори, но фреските по стените са унищожени, за съжаление.
Цялата тази атмосфера и невероятни гледки в Галичник, както и това, че всяка сутрин се събуждахме от докосващи душата звуци на гайда, сякаш идваха от друг свят и друго време, всичко това остава в паметта и в сърцето за цял живот!
Родната къща на Владимир Гиновски в Галичник. Август 2008 г. (Фото: Роман Кисьов)
* * *
През есента на същата 2008 година гостувах отново на Владимир Гиновски в ателието му. Бях направил доста снимки в Галичник – на селото, на родната му къща, на роднините му – да ги види поне на снимки… Разпечатах доста от тях и му ги подарих. Вълнението му беше неописуемо, чак се просълзи.
Това бе последното ми виждане с него. Изложбата му в Скопие така и не се осъществи – застраховката на скулптурите била много скъпа и нямало кой да я плати. Пътуването му до Галичник също не се осъществи – Драган и Гордана се отказаха да го вземат с колата си от София и да го заведат в родното му място, заради напредналата му възраст и опасение от непредвидени здравословни проблеми.
От общата ни семейна приятелка разбрах, че връзката с Маестрото вече е напълно прекъсната, дори по телефона, защото двете му сестри са го прибрали да го гледат и отбивали всеки опит за връзка с него. Той няма деца, няма преки наследници – доколкото зная, на млади години се е женил веднъж и бракът му е просъществувал кратко време.
Няколко години по-късно в интернет попаднах на кратка информация, че Маестрото е починал на 23 декември 2014 година, на 87-годишна възраст. Живял като отшелник – тихо и скромно, отишъл си от този свят също така тихо, обгърнат в мълчание.
Февруари 2025 г.
Роман Кисьов
С Маестро Владимир Гиновски в ателието му (София, есента на 2008 г.)
С Маестро Владимир Гиновски в ателието му (София, есента на 2008 г.)
Владимир Гиновски в ателието си – София, есента на 2008 г. (Фото: Роман Кисьов)