(Слово, произнесено през февруари 2020 г. в ДНА – София по инициатива на сдружение „Хуманен Алианс“, като част от поредицата „Победоносен Живот“.)
…Като идвах насам, си казах, че няма друг избор, освен да се потърси вдъхновение. Независимо пред каква аудитория. Дали пред един човек, дали пред двама или двеста. Тук ще отворя една скоба… В Антична Гърция един поет решил да изнася пред публика рецитал, но се оказало, че публиката била само от един-единствен човек… Никакви други хора – дошъл един човек, който търпеливо и с любопитство изслушал рецитала. След това познати на поета го попитали: „За какво ти трябваше само за един човек да изнасяш този рецитал? Какъв е смисълът?“ И той отговорил: „Да, един човек, ама е Аристотел!“ Всеки един човек може да е Аристотел в публиката, може и да е повече от това. Ние не говорим за пред по-важни личности или по-неважни… Всеки човек е важен. И един човек да беше тук, аз лично пак щях да говоря, но виждам, че тук залата е пълна и това ме радва. В тази връзка, между другото, аз също имах противоречие като идвах насам, когато ме поканиха да говоря на тази тема, която е безкрайна – „Победоносен Живот“… И си мислех: „Дали това, което имам да споделя, някого го вълнува?“ Или пък някой ще си каже: „То това е ясно, това ми е познато, какво ново ми казваш?“ Обаче, после си казах: „Кое е новото, което мога да кажа? Новото е, че аз го преживявам!“… Новото е, че всеки е индивидуален, дори за сходни неща, които всеки от вас може да открие, то ще бъде ново и за вас, ако и вие опитате да преживеете това, което аз съм преживял, но по своя си начин! Не точно като мен, но да вземете за вас самите онова, което вие може да преживеете по вашия си начин. Но ние търсим тези общи връзки (понеже става въпрос за Хуманен Алианс), които ни обединяват като едно общество, като някакви общи неща, които търсим.
Има в миналото, преди няколко века, известен английски поет, който е бил англикански свещеник – Джон Дън, може да сте го чували… Той има прекрасна поезия, с която не е толкова известен… Той остава известен най-вече (и до ден днешен, в целия свят) с една негова проповед – „За кого бие камбаната?“ Някой може да я знае тази фраза от романа на Хемингуей, но той я заимства от Джон Дън. Та той (Дън) казва, че всички сме части един на друг, всички сме зависими един от друг, че аз съм част от цялата суша, както и ти си част от сушата… Ти си част от тази страна, от този град, от този континент… Той казва следното: „Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен; Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго; (…) всяка човешка смърт ме намалява, аз съм част от цялото човечество…“ Защото този човек, когото аз не познавам, неговата смърт мене ме ограбва, понеже ние по някакви неведоми пътища сме свързани, всички ние, като част от цялото човечество, сме взаимно свързани и „отмъкне ли морето буца Пръст, по-малка става територията на Европа, както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък на твой приятел, или твой собствен замък; всяка човешка смърт ме намалява…“
Това са метафори, разбира се, но вие разбирате за какво става дума. Сега отново отварям скоба: в населените места, когато някой умира, при смърт, камбаната на местната църква започва да бие… И тогава обикновено всеки се пита: „Сега за кого бие камбаната, кой си е отишъл от този свят?“ И Джон Дън в тази връзка завършва своята проповед така: „Всяка човешка смърт ме намалява, аз съм част от цялото човечество. И затова недей да питаш за кого бие камбаната: тя бие за теб.“ Да, камбаната бие не за мъртвите, а за живите… Камбаната всеки миг бие за теб, за мен, за този до теб.
Това, което искам да ви споделя тази вечер, е свързано с нещо, което наистина ми е до болка познато – повече или по-малко. То е един начин на мислене, с който сме свикнали, с който хората са свикнали, като средство да постигнат нещо в живота си. Знаете го, предполагам, този рапър – Ицо Хазарта… Аз не съм му фен, но той има една песен – „Имам човек“… Имам човек тук, имам човек там, имам за това и за онова… Важно е да имаш човек! Ако нямаш човек за нещо, не става. Но това не е само сега, и при соца беше така. Във всяко едно време, колкото и да се различава времето – важно е да имаш човек! Да имаш връзка. Изобщо, връзкарството, явно, е в човешката природа. И аз, разбира се, също съм имал такова мислене. Защото човек се сблъсква с някакъв проблем и като не се разрешава, като не става, си казва: „дай да потърся точния човек, та да стане“. И нерядко става, постигаш нещо за момента… Какво следва от това? Ти постигаш нещо, което минава и заминава, но теб не те променя. Не само това – такова мислене е много вредно за самия човек. Защо? Тук дори не визирам корумпираното мислене, защото не означава, че това непременно трябва да е свързано с някаква корупция. Може да си е съвсем по закон всичко. Става дума за самото мислене – да уповаваш на човек, да разчиташ на някого. Преди малко стана дума за робуването, дали си свободен или си роб. Роб – не в буквалния смисъл. Роб на твоето мислене… Ти ставаш роб на това мислене, че ако нямаш човек – няма да сполучиш, няма да имаш победи в този живот. Твоята победа зависи от някой си. Независимо за какъв проблем, независимо в каква порочна, корумпирана система… Понеже всички така го правят, понеже, иначе, не става по друг начин – така ще го правим! И то става като зараза – такова мислене, повсеместно. И аз съм бил с такова мислене, и затова го споделям. И ще ви кажа, обаче, от личен опит, как това мислене ми се промени. Дойде един момент, в който обстоятелствата в живота ми така се бяха стекли, че дори по един абсолютно легитимен начин аз съм търсил да реша един проблем… Като че ли всичко ми се противопоставяше – като обстоятелства, като решения на проблема, дори като стъпки към решаването му. И си казах: „Имам един човек, който е много влиятелен и няма начин да не ми реши проблема.“ Говоря за човек, който беше и абсолютно свързан с проблема ми, на когото беше логично да му пука да реши моя проблем. И той наистина имаше желание да го реши. От днешна гледна точка се оказва един смешен проблем. Обаче, в него момент за мен си беше сериозен проблем. И този толкова влиятелен човек не можа да го реши. Аз бях в недоумение. Как е възможно за такова нещо този човек да не може да реши такъв проблем?! И даже направо ще го кажа, за да не се чудите… Когато аз завършвах, правих дипломна работа (някои от вас, виждам познати лица, може би знаят, че съм завършил живопис в Художествената академия) – точно в момент (зимата на 90-та срещу 91-ва г.), когато никъде нямаше гориво, беше купонна система, празни магазини, глад, хората се редяха на дълги опашки от 3 часа през нощта само за хляб и за мляко… Всички училища, детски градини, висши учебни заведения бяха в „дървена“ ваканция, защото просто нямаше никъде гориво. Аз правех една огромна картина, която не можех да рисувам в малката си квартирка и трябваше да рисувам в Академията. Вътре в ателието беше по-студено, отколкото навън. Зима. Можех да работя по дипломната си работа не повече от 1-2 часа на ден, с ватенка и ръкавици. Отидох в Деканата на Изящния факултет, при ръководството, с молба да ми осигурят поне един малък калорифер, за да ми топли краката (тъй като, така или иначе, не можеше да затопли голямото, проветливо ателие)… Няма калорифер! Оказа се дефицит. Обадих се на моя професор – изключително влиятелна фигура… Казах му: „Няма да мога да се дипломирам, може ли да ми намерите едно калориферче?“ Той ми отговори, че лично той нямал такова, но щял да потърси, да му се обадя по-късно. Обадих се по-късно – няма… „Питах – казва – в Галерията за чуждестранно изкуство, имат един калорифер, който ползват и не могат да го дадат. Ще питам в Националната галерия, обади ми се по-късно.“ Обадих се пак по-късно – няма. И така, калорифер не можа да се намери от няколко държавни институции. Бях под голям натиск и в личен план, да не ви обяснявам каква беше ситуацията тогава. Трябваше да се дипломирам. Нямах избор. А обстоятелствата отвсякъде бяха против мен. Бях в безизходица. За първи път в живота си толкова ясно видях как не мога да разчитам на човек, след като (в случая) и най-влиятелният човек в дадена област не може да помогне за нещо толкова битово, прозаично, но пък за мен – съдбовно.
И тогава просто потърсих друга връзка, на друго ниво. За първи път! Това бе нещо, което усещах интуитивно, вложено в мен. Потърсих изход в безизходицата по един трансцендентен начин, чрез силата на Призоваването, но тогава аз още не го осъзнавах… Измръзнал и гладен, сам в средата на огромното, студено ателие, извиках от цялото си сърце – ако има Провидение, ако има Господ, да ми помогне… С разперени широко ръце и поглед отправен нагоре, мълвях: „Господи, помогни ми да се дипломирам! Помогни ми да се стопля, за да мога да завърша тази картина и да се дипломирам!“ От цялата си душа виках към Нещо невидимо и неизвестно за мен, но усещайки, че не може да Го няма – някои Го наричат Съдба, други – Провидение, някои Го наричат просто Господ. Става дума именно за Твореца, Дизайнера на всичко видимо и невидимо, ОНЗИ, който е способен да променя обстоятелствата… Не става дума просто за някакво религиозно мислене, за сляпа религиозна схоластика, а за нещо наистина живо и реално! Нуждаех се от победа, а се чувствах безсилен, изключително безсилен, защото разбрах, че има неща в живота, които не зависят от човека.
И знаете ли какво стана? Буквално на другия ден срещнах декана в двора на Академията и той ми каза: „Не ме питай как, не знам как, но се намери гориво за парното, специално за теб.“ В Академията нямаше занятия, освен заради липсата на гориво, но и заради студентските стачки по онова време… Аз бях единственият студент, който посещаваше ателието. Всички други колеги от нашия академичен клас рисуваха дипломните си работи в собствените си квартири и ателиета, било поради възможности или (най-вече) заради по-малките размери на картините. „Парнаджията ще идва в 4 часа всяка сутрин, за да пали парното“ – продължи деканът . (Сградата е с локално отопление.) И така – радиаторите в ателието в 8 часа вече бяха загрели, парното се спираше в 12 часа, но до 14 часа ателието беше топло. За цели 6 часа всеки ден имах на разположение топло ателие – до дипломирането ми. Парното в цялата сграда работеше само заради мен, докато в същото време ясли, детски градини, училища, университети и учреждения бяха затворени поради липсата на гориво. Това си беше Чудо! Беше отговор на моя вик, на моето Призоваване на Всесилата… Отговор на моя проблем. Не само това. Всъщност, аз получих нещо по-добро от калориферчето, което щеше да ми топли само краката за около час. Така успях да се дипломирам. И тогава разбрах, макар и все още смътно, какво се беше случило. Оттогава започнах съзнателно да търся отговори на моите екзистенциални въпроси в тази посока и да практикувам в живота си Изкуството на Призоваването, да търся духовните взаимовръзки – видими и невидими… Разбрах, че не е добре за човека да уповава на човек, а на Провидението, на Твореца, Който може да помага и посредством човек, чрез определени хора… Дори попаднах и на древни свещени писания, където е казано: „Проклет оня човек, който се надява на човек и прави плътта своя опора…“ Разбрах, че – да, човек може да помогне временно, но да не разчитам на него, надеждата ми, упованието ми да е основано не на човек, а на Онзи, Който е над човека, над всичко, Онзи, Който е НАД-Е! Разбрах, че е важно да разчитам на Онзи, Който може да изпрати и човек в даден момент, а също и да променя обстоятелствата. Както стана и в моя случай с дипломирането ми. Аз даже не зная как точно е станало, но зная откъде дойде, Кой е Източникът, и то беше отговор на моето викане, на моето търсене, на това, че аз насочих цялото си естество там, където трябва. Защото в живота не всичко се нарежда според нашето виждане и преценка на това кой, за какво и как може да послужи или помогне. И оттогава разбрах – и до ден днешен, вече 30 години – тази Връзка, за която ви говоря, тя е друга Връзка… Да, имам „Човек“! Но Той е друг „Човек“ – с главно „Ч“! Небесен „Човек“ – Всевиждащ и Всемогъщ! И Той никога няма да те остави, няма да те предаде и не е безпомощен! Защото и най-влиятелният човек в даден момент, дори и да иска, може да се окаже, че не може да ти помогне и много често става така. И даже когато човек прекалено много разчита на определени човеци или обстоятелства, обикновено не става, защото самият Живот те учи, че не е това пътят… Не е това пътят! В този смисъл – „камбаната“ бие всеки миг, но тя бие, за да изостри духовните ни сетива и да ни напомни (или предупреди) – на Какво, на Кого уповаваме.
Някой може да си каже: „Добре де, нали темата е Победоносен Живот… Каква е твоята победа, след като все пак Нещо отвън, Нещо друго ти е помогнало, Нещо метафизично, или Някой друг ти е помогнал… Каква е твоята заслуга, къде е твоята победа тогава?“ Ще ви кажа. Моята победа е в промяната на мисленето и на моето участие в това, къде да вложа своето доверие, своята вяра, своето очакване… Моята победа е в разбирането и в усилието ми – на коя врата да похлопам и къде да търся отговор, не само на проблемите в живота, но на основни въпроси за мен самия и пътя ми, за Смисъла… Това е моята победа! Победа е и (дори най-вече) тогава, когато, искайки нещо, то не става според твоите представи и очаквания, но независимо от всичко, ако си постоянен в своето доверие към Твореца, тогава това доверие продължава да помага за твоята промяна. Защото целта на всичко това е не просто да ти се реши конкретния проблем (той ще се реши или няма да се реши), не това е най-важното, не това е крайната (висшата) цел… Истинската победа е да победиш себе си, ти да се промениш, ти да направиш връзката с тази Сила, която ще ти помогне да се промениш, никой не може да се справи сам в тази битка. Това е целта – промяна, на всеки един човек… И когато всеки направи тази връзка, тогава много по-здрава става и връзката помежду ни – това, с което започнах в началото – за Джон Дън и неговата проповед, за тази връзка, като част от една общност, от една нация, от един народ, като част от едно човечество. Иначе няма шанс! И понеже Джон Дън е творец, и не само творец, а духовник и проповедник, той е търсил да споделя, да свидетелства за всички тези неща, които е преживял и познал от духовен опит, благодарение на връзката си с Твореца… Затова и свидетелството му остава и до днес, вече толкова векове, защото той не го е задържал за себе си. Затова той е имал такова мислене – за общността, за човечеството, търсил е и е положил себе си в това – да гради. Това ме вдъхновява! Някои от вас знаят, че аз пиша поезия… Джон Дън е поет и неговото слово ме е вдъхновявало и вдъхновява. И ако ми позволите, ще завърша с едно мое стихотворение в тази връзка. (Някой да не си помисли, че търся внимание, за да си рекламирам поезията – не, то е свързано с това, за което говорих.) Това е моето послание към вас:
НЕ ПИТАЙ
Не питай за кого бие камбаната:
тя бие за теб.
Джон Дън
Не питай за кого изгрява слънцето
за кого блести луната.
Не питай за кого цъфтят дърветата,
за кого пеят птиците,
за кого зреят житата.
Не питай за кого вали дъждът,
за кого пада снегът…
Слънцето изгрява за теб,
за теб блести луната,
за теб цъфтят дърветата,
птиците пеят за теб,
житата зреят за теб,
дъждът вали за теб,
снегът пада за теб…
Не питай за кого текат минутите.
Не питай за кого се молят ангелите,
за кого мисли Бог…
Минутите текат за теб.
Ангелите се молят за теб.
Бог мисли за теб…
Не питай защо – това е Тайна!
Попитай себе си:
Защо живееш?
Роман Кисьов
Фото: Роман Кисьов
