Едно стихотворение на баща ми, с красноречивото заглавие „Неразгадаемо“, завършва така: „И е достатъчен случаен поглед само, / случайна песен, жест, сълза, усмивка – / да ни накара, с поглед взрян навътре, / напразно часове наред да дирим / кое намеса на съдбата е било, / кое – безпаметна, погрешна наша стъпка.“
Всъщност „случайностите“ са само привидни, защото нищо не е случайно – нито в този свят, нито в който и да е от световете… „Случайностите“ са само знаци на скрити взаимовръзки, които често в този живот остават неразгадаеми, особено когато не се касае за „погрешна наша стъпка“, а за „намеса на съдбата“…
Ето, тези дни срещам реклами за театрални постановки на Харолд Пинтър и си спомних последната ни среща с моя приятел Стоян Камбарев в София, в края на март 1995-а, но тогава аз не знаех, че ще се видим за последно… По това време Стоян поставяше отново „Завръщане у дома“ на Пинтър в Малък градски театър „Зад канала“, по повод посещението на световноизвестния драматург в София, а аз току-що бях открил самостоятелна изложба „Петият сезон“ в галерия „Сезони“…
Уговорихме се да разгледа изложбата и да се видим още веднъж докато съм в София (по това време все още живеех в Русе, докато Стоян беше приключил със своя русенски период), а и ми беше интересно да чуя мнението му за поезията ми, понеже тогава му дадох ръкописа на първата ми стихосбирка „Вратите на рая“, която в него момент си беше само един ръкопис, без да предполагам, че само два месеца по-късно ще види бял свят с национална награда за поезия…
Но тази следваща среща така и не се осъществи, разминахме се… Три години по-късно научих, че е починал… Кой би предположил – беше толкова млад! И тогава си спомних за още едно „разминаване“ с него, този път заради мен – не поради „погрешна моя стъпка“, а поради младежко нехайство… Докато бях студент в Художествената академия в края на 80-те, летните месеци прекарвах в Русе и се срещах с приятели… Тогава често общувахме със Стоян и един ден когато той гостуваше вкъщи, ми дойде идеята да му направя живописен портрет, а той охотно се съгласи, даже се въодушеви… Е, не „улових мига“, уговорихме се да ми позира в друг ден, но уви, аз все отлагах… Тогава си мислех, че имаме много време пред нас…
Днес „Стоян Камбарев“ е име на фондация и на авторитетна награда за млади творци!
В тази връзка си спомних за още едно голямо „разминаване“ в живота ми – със самия Харолд Пинтър… Беше в края на март 1995-а, по време на изложбата ми в софийската галерия „Сезони“, за което споменах по-горе. Пинтър беше пристигнал в София във връзка с присъждането му на почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет… Заслугата беше изцяло на проф. Александър Шурбанов, той го доведе и беше неотлъчно до него през цялото време, беше подготвил и програмата му – по ден и час… Столицата беше затрупана от дебел пролетен сняг, беше побеляла, светеща и чиста като в северна приказка… Срещам Сашо Шурбанов до Софийския университет и той ми предлага да доведе Пинтър на моята изложба. Каза, че може да го вмъкне в наситената му програма за неделя, определи и точен час…
В неделя галерията е затворена, но аз взех ключ от уредничката и цяла неделна утрин очаквах бъдещият Нобелов лауреат за литература да прекрачи прага на галерията и на моя образен свят… Но уви… Оказа се, че негов близък приятел е починал ненадейно и е отпътувал преждевременно за погребението. Намеса на съдбата!
13.10.2020
Видеозапис от откриването на изложбата ми “Петият сезон” в столичната галерия “Сезони” на 22 март 1995 г.