Дипломната ми работа по Живопис в Националната художествена академия в София, с ръководител проф. Светлин Русев – „Разходката“ (маслени бои, платно, 160 х 320 см) е започната през есента на 1990 г. и завършена и защитена на 20 февруари 1991 г. Днес тя е собственост на Градската художествена галерия в Русе (мое дарение чрез Фонд „13 века България“ през 1992 г.).
Картината е рисувана през гладната и ужасна зима на 1990-91 г., когато магазините бяха празни, при купонна система за най-необходими продукти, когато дори сиренето и млякото бяха дефицит, когато детските градини, училищата и висшите учебни заведения (вкл. Художествената академия) бяха в „дървена ваканция“ поради тоталната липса на горива за отопление, следствие на което електрическите печки и особено калориферите (за отопление на по-големи стаи и зали) бяха огромен дефицит… Картината е рисувана в едно голямо проветриво ателие в Академията, без никакво отопление (в което температурата беше по-ниска от минусовите температури навън), на гърба на храма „Александър Невски“, под постоянните скандирания на митингуващи около храма, с ревове по мегафони „Смърт, Смърт, Смърт“… А аз рисувах с ватенка и ръкавици, не повече от 1-2 часа на ден…
Спомням си, че при защитата пред Комисията в НХА, след като прочетох моя текст, изразяващ посланието на картината, много емоционално и запомнящо се изказаха легендарните имена на Академията – проф. Петър Чуховски (по „Перспектива“) и доайенът проф. Кръстьо Чоканов (по „Пластична анатомия“)… Пръв (светкавично) реагира проф. Чуховски – каза нещо от рода: „Вземам думата, защото не мога да се сдържа… Първо, впечатлен съм от самото слово на защитата, та това е чиста поезия!…“ Тук деканът на Изящния факултет – проф. Стоян Куюмджиев (който пишеше стихове и наскоро беше издал една стихосбирка, който също така знаеше, че пиша поезия и вече съм публикувал тук-там) прекъсна Чуховски с възглас: „Та той е поет!“. На което Чуховски отговори патетично: „Аз, поетът, поздравявам поета!“, тупайки се с юмрук по гърдите… После каза хубави думи и за самата картина, разбира се… Беше цял спектакъл. После думата взе проф. Чоканов (нещо, което се случваше твърде рядко на дипломни защити и комисии)… Говореше бавно, монотонно и тихо, като процеждаше думите някак през зъби, изричайки нещо от рода: „Аз съм много впечатлен от видяното и чутото от колегата Кисьов!… Но се питам и направо недоумявам, как е възможно да има такъв драматизъм и направо песимизъм в погледа към действителността при толкова млад човек!…“
Сетне в ателието връхлетя проф. Венета Иванова (по История на изкуството) и веднага се изказа, като изрази съжаление, че е закъсняла и не е могла да чуе моето слово за защитата, тъй като отвън, по коридорите дочула удивителни отзиви… После тя, като виден изкуствовед, реши да вмъкне критически нюанс, като изрази мнение, че небето ѝ се виждало малко в повече синьо, но тъй като проф. Светлин Русев не бил съгласен с нея, защото смята, че небето е точно и изразява контраста в идеята на посланието, тя се съгласява с него… И това е всичко. След защитата при мен дойде някаква изискана дама, която се оказа, че е (ако не се лъжа) от Френското посолство и ми се примоли да ѝ подаря своето защитно слово (което аз си бях напечатал прилежно на пишещата ми машина)… Подарих ѝ го. Оказа се, че все пак съм си запазил ръкописа в някаква студентска тетрадка от онова време.
А ето го и самият текст:
Уважаеми г-н Ректор!
Уважаема комисия!
Дипломната ми работа, която предоставям на вашето внимание, се нарича „РАЗХОДКАТА“. Позволих си да си послужа с това метафорично заглавие, защото смятам, че то най-точно приляга на не по-малко метафоричната картина…
Но за каква разходка става дума?
Ще цитирам думите на големия наш поет Андрей Германов:
всеки сам за себе си е болен,
всеки сам за себе си
умира.
А към тях бих прибавил:
И всеки сам за себе си се ражда.
Нима това не е животът?!
Човекът е несъвършен по рождение, но колко по-страшно и зловещо е, когато той е обречен да се роди в едно болно, осакатено, инвалидно общество, като това, в което живеем сега!
Всички ние – генетично осакатени – копнеем да вървим изправени, дори да тичаме, но не можем! Мечтаем да изкачваме стръмни склонове и да покоряваме недостижими върхове, но не можем! Нашето безсилие деформира психиката ни и животът ни се превръща в кошмарен сън, диктуван от жестоката Съдба, чиито посредници са роботизирани, безчувствени, безлики, манекеноподобни същества. Съдбата, подобно на коварна мащеха, ни прехвърля от детските – направо в инвалидните колички, направлявани към нашата физическа смърт.
Нищо чудно в най-скоро време и ние като древните траки да започнем да оплакваме всяко новородено и да се радваме, когато умира човек. Този на пръв поглед странен обичай би се вписал логично на сцената на този Театър на абсурда, наречен „Живот“. Театър, поставен блестящо от невидим режисьор, който понякога нашепва само на някои свои избраници думите: Няма милост за човека!
(Февруари 1991)
Много скоро се убедих, че всъщност ИМА МИЛОСТ за човека, Милост, която ни се дарява Свише!… И че тази висша Милост получават само онези, които я търсят постоянно и които сами проявяват милост – към себе си, към ближните си, към другите хора, към творенията и природата, към Живота… Нали и Самият Христос е рекъл: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани.“
Февруари 2019
Роман Кисьов
Аз с “Разходката” в галерията на СБХ (“Шипка” 6) – София, април 1991 г.
