(Спомен за Дечко Узунов)
През януари 1985 г. постъпих на работа като уредник в Градската художествена галерия на родния ми град Казанлък, където бях завършил и Художествена гимназия. Преди това, след като се уволних от двегодишната си (задължителна тогава) военна служба през есента на 83-та, живях и работих в Русе – първо (за кратко) като художник-изпълнител в Русенската опера, а след това цяла година бях художник в Държавното предприятие „Книгоразпространение“ – Русе. Вече бях кандидатствал три пъти в Художествената академия в София, но безуспешно – все не ми достигаше малко, за да вляза. Това, че напливът бе огромен, особено за специалността „Живопис“ (за която кандидатствах), не беше особена утеха. Бях се зарекъл да кандидатствам само още веднъж, за последно, защото времето летеше.
Новата ми работа в Галерията имаше огромни предимства пред другите, които вече бях работил в Русе… Бях постоянно сред картини, учех се да аранжирам и да вдигам изложби, общувах с художници и имах време да рисувам и да се готвя за Академията. Директорът Васил Димитров (ученик на Дечко Узунов) беше ми осигурил работно помещение и когато нямаше много работа аз се затварях и рисувах. Така, неусетно, настъпи пролетта и изпитите наближаваха.
Един ден в началото на месец май 85-та директорът ми връчи сноп разглобени подрамки за картини и каза: „Това са подрамките на бай Дечко Узунов, които той поръча в завод „Кремона“. Подготвя работи за Есенния салон в Париж. Поръчва ги в „Кремона“, защото дървото е по-специално, леко и по-хубаво, нали от него правят музикални инструменти… Трябва да му ги занесеш лично и да ги сглобиш там, на място. Ето адреса, командировам те в София.“
На другия ден с подрамките на Дечко Узунов под едната мишница и с една обемна папка под другата се качих на влака за София. В папката носех множество мои учебни етюди по рисуване и живопис, подготовка за изпитите в Академията, както и свободни работи – надявах се да имам шанса да ги покажа на големия художник.
* * *
Не беше трудно да открия адреса на бай Дечко – точно срещу Парк хотел „Москва“, отстрани на Съветското (днес Руско) посолство. Отворих портата на ниската ограда и стъпих на тясна алея, която отвеждаше към къща в дъното на двора. В този момент входната врата на къщата се отвори и се появи самият Дечко Узунов със своя домашен любимец – прекрасно куче, порода Кòли.
Когато ме видя, той се спря, държейки кучето плътно до себе си, и изчака да се приближа… Срещнах погледа му, който ме наблюдаваше с любопитство. Представих се, кой съм, откъде идвам и за какво съм дошъл. „Остави рамките тук долу“ – каза той, като посочи пода до входната врата… „Но аз трябва първо да ги сглобя“ – опонирах му плахо. „Има кой да ги сглоби“ – отговори кратко той, но след като отново настоях, повтори „Има кой, има кой…“. Разбрах, че трябва да си вървя… Буца беше заседнала в гърлото ми от притеснение пред големия художник, живия класик, и не посмях дори да спомена, че рисувам и че нося мои рисунки, реших, че ще е много неудобно и че ще изпадна в положението на досадник. Казах „Довиждане“ и се обърнах да си ходя. „Чакай, чакай малко…“ – чух неговия плътен, леко дрезгав глас зад гърба си. Обърнах се. „Ти к`во, да`н рисуваш?“ – попита ме на стар казанлъшки говор той, като посочи папката в ръката ми. Кимнах утвърдително. „И к`во си завършил в Академията?“ – отново ме попита той. „Ами аз не съм завършил, а сега ще кандидатствам.“ На новия му въпрос, каква специалност ще кандидатствам, отвърнах: „Живопис“. А на въпроса му „Носиш ли нещо в тази папка?“, отново кимнах утвърдително. Бай Дечко се оживи и рече: „Айде сега вземи ги отново тия подрамки и идвай с мене“… Той остави кучето на двора и тръгна пред мен, като обиколи и зави зад къщата, където дворът продължаваше… Първо забелязах красива чешма, подобна на малък фонтан. След това пред погледа ми се изправи още една двуетажна къща, която се оказа неговото ателие. (Днес то е Галерия-музей „Дечко Узунов“.)
Влязохме. Помещението на партера беше почти голо, в дъното му имаше диван и няколко стола за гости, а до голите стени бяха подпрени множество картини, обърнати с лице към стените. В единия край, вътре в помещението имаше стълбище, което извеждаше на горния етаж.
Бай Дечко се обърна към мен: „Оставѝ сега подрамките тука долу, после извадѝ всичко, което носиш в папката и разхвърляй работите на пода.“ Така и направих. Той започна внимателно да разглежда работите ми. Бях притихнал и тръпнех в очакване на неговата реакция. Той посочи първо един етюд на глава и каза: „Туй убу! (Това е хубаво)“… После посочи още една работа, после друга и друга, и все това „Туй убу!“… След това допълни: „Но, да знайш, трябва още по-артистично, много артистично трябва“ и веднага посегна към първата му попаднала негова картина до стената, обърна я с лице към мен и каза: „Ей тъй на!“… Но когато аз се доближих по-близо до картината, за да се взра по-внимателно в детайлите и техниката, той я обърна рязко и я подпря отново до стената, като каза: „Ти знайш, ти знайш“…
В този момент вратата се отвори и зад нея се показа главата на слаба, фина жена, видимо по-млада от него, която ме погледна с любопитство, после премести леко укорителен поглед към художника… А той, като едно дете, което се оправдава пред майка си, започна да ѝ обяснява кой съм, откъде съм и за какво съм дошъл… Тя затвори вратата и ни остави сами. „Това е жена ми Олга – каза бай Дечко – тя е лекар и ме пази от гости, да не се претоварвам, защото наскоро излязох от болница.“ След това продължи: „Искаш ли да видиш над какво работя в момента?“. „Разбира се! Иска ли питане“ – отвърнах.
Бай Дечко ме поведе по стълбището към горния етаж, където всъщност беше „светая светих“ на големия художник и където явно бяха допускани само най-близките му хора… Срещу стълбището имаше голям статив, на който беше поставена известната му картина „Семеен портрет“ (автопортрет с Олга) в студени, предимно сини тонове. Въпреки че картината е рисувана с маслени бои върху платно, беше поставена зад стъкло в тежка луксозна рамка. Това, а и начинът на експониране показваше, че художникът много държи на тази изключително лична, съкровена творба. След това бай Дечко насочи вниманието ми към работния му статив в дъното на ателието, на който имаше започната доста експресивна картина с маслени бои… „Това са два венчални пръстена, преплетени в едно“ – започна да ми обяснява идеята на недовършената си, последна творба. Аз кимах разбиращо и в същото време се чудех на какво дължа тази чест, този подарък от Провидението… Използвах случая и започнах да го разпитвам за неща от „кухнята“ на „занаята“. Помня, например, че го попитах как работи маслените си картини (за акварелите беше ясно) – дълго и мъчително или „ала прима“ (ит. alla prima – „на един дъх“, от първа ръка), защото всичките му (особено от последните години) маслени картини изглеждаха работени „ала прима“, много леко и свежо, подобно на ефирните му, майсторски акварели… Той ме погледна и ми отговори веднага, без да се замисля: „Различно… Понякога – дълго и мъчително, а понякога – ала прима… Но най-важното е, дори когато я мъчиш една картина, накрая да изглежда така, все едно е правена ала прима…“ След кратко мълчание каза: „Сега ще ти покажа последните си завършени работи“… Тогава той извади няколко сравнително големи платна и ги подреди една до друга. Работите се взаимодопълваха, бяха нещо като цикъл, с почти абстрактни изображения, представляваха нещо като земни терени, гледани от птичи поглед и окъпани в светлина… Картините грееха, сияеха и ме потопиха в едно друго, неземно измерение на мир и светлина. Помня, че една от тези невероятни картини носеше заглавието „Светлината“… Бай Дечко, видимо развълнуван, съзерцавайки картините си, промълви: „Запомни от мен, момче, светлината е голяма работа… Търси светлината, момче, търси светлината!…“ Самият художник в този момент излъчваше някаква вътрешна светлина, а думите му (и дори осанката му) ми напомниха предсмъртните думи на Гьоте: „Светлина, повече светлина!“… Този момент беше кулминацията на срещата ми с големия художник. Тогава аз си мислех, че той говори за физическата светлина, толкова нужна за работата по живопис… Едва по-късно разбрах, че той, старият художник, година преди да си отиде от света, ми е говорил преди всичко за първообраза на физическата светлина, за духовната Светлина на Живота… Тогава аз още не знаех, че години по-късно ще пиша поезия, в която основен елемент (или субстанция) е именно Светлината и че дори ще именувам една от моите книги „Пилигрим на Светлината“…
Когато тръгна да ме изпраща, бай Дечко започна да ме разпитва за родителите ми, какво работят… Казах му, че живеят в Русе, че майка е учителка, а баща ми е поет… „Как се казва?“ – веднага попита той, видимо заинтригуван. След като му казах, той отвърна: „Не съм го чувал.“ И нямаше как да го е чувал, защото баща ми тогава все още минаваше за млад поет, въпреки че вече беше издал немалко книги. После бай Дечко ме попита кой ще взема класа по живопис тази година. „Светлин Русев“ – отговорих. „А, туй убу, туй много убу!“ – видимо доволен каза той, явно не само заради това, че Светлин Русев беше завършил в неговия академичен клас, беше негов ученик. След това извади лист и молив: „Кажи си трите имена.“ Записа ги, сгъна листа и го прибра в джоба си. А аз си тръгнах впечатлен, вдъхновен, окрилен.
* * *
Два месеца по-късно, през юли, изкарах на кандидат-студентските изпити по рисуване, композиция и живопис отлични оценки (5,50; 6,00 и 5,75), бях с най-висок общ бал не само в специалността „Живопис“ (в която се влизаше най-трудно и с най-високи оценки), но и в цялата Академия (от всички специалности).
Малко след изпитите, пред галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6 виждам Дечко Узунов… Обадих му се и му се похвалих, че съм изкарал успешно изпитите и че съм приет първи в специалността „Живопис“ в Академията. А той само отговори кратко: „Знам“ и влезе в галерията. Това беше втората ми и последна среща с художника на Светлината.
* * *
През пролетта на следващата 1986-та, към края на първата година от следването ми, в ателието ни в Академията стигна вестта, че на 87-годишна възраст е починал Дечко Узунов. Тялото му беше изложено за поклонение в Националната художествена галерия (Двореца).
Взех цветя и с още няколко колеги от нашия клас се наредихме търпеливо в очакване да отдадем почит на големия художник. Чакахме с часове, опашката от хора стигаше до Руската църква. След дълго чакане и бавно придвижване, видяхме отдалече как изнасят ковчега. А аз си помислих, че може би е по-добре така, да запомня жив тази харизматична личност и голям творец, с широко сърце, който е от онези светли личности, които оставят трайна диря и остават завинаги живи.
* * *
Дълги години след като Дечко Узунов си отиде от този свят, попаднах на негови думи, публикувани от Градската галерия в Казанлък, които още веднъж потвърждаваха дълбоката връзка на този голям творец със Светлината, именно това, че той бе поклонник на Светлината, художник на Светлината… Ето: „Слънцето грее навсякъде, но слънцето в нашата страна грее по-другояче. То е чисто, обещаващо и обнадеждаващо!… То е слънцето, което видях в моя живот за първи път. И ще залезе моят живот със светлината, която ми даде сили и вдъхновение да творя и да се радвам! Да усещам нещата като българин!…“
18.10.2019 (Св. Лука) / 22.02.2020 г.
Роман Кисьов
_______
Първа публикация в специалния юбилеен брой на списание за литература и изкуство “Кула”, Казанлък, април 2023 (по повод 100 години от създаването на списанието), стр. 180-185.
Дечко Узунов – „Светлина“, 1983 г. (маслени бои, платно, 120 х 171 см.)
