БРЯГ
И когато стихотворението беше завършено, прегънах листа
и от него се получи корабче.
И след това написах още няколко стихотворения,
от които също направих хартиени лодки.
Играта ме увлече и така от стиховете ми се раждаха малки книжни корабчета,
които пусках едно подир друго в реката.
Те отплаваха надолу, към делтата, за да излязат в открито море,
а след това и в огромния Световен океан…
Гледах тъжно след тях, защото знаех, че ги очакват велики премеждия:
някои от тях ще бъдат потопени от безмилостни водни стихии,
други ще заседнат в далечни и чужди пристанища,
трети – ще обиколят света…
Но аз оставам завинаги тук, на брега, превърнал се самият в бряг,
изпращащ на безкрайно пътуване своите книжни армади.
Аз оставам тук, на брега, със скрита надежда в сърцето,
че поне едно-единствено мое творение ще се върне обратно при мен,
тъй както блудният син се завръща при своя баща.
(Русе, 90-те)
ЕДИН СТАРЕЦ РАЗКАЗВА
Преди много години, през една пролетна сутрин, далече някъде в небето,
неочаквано за мен съзрях Бялата лястовица. И тръгнах след нея.
От този ден тя се превърна за мен в пътеводна звезда.
Така преминах през живота – с високо вдигната глава и поглед,
зареян в небето.
Но остарях, годините ми натежаха, тялото ми се прегъна
и повече не бе възможно да гледам нагоре.
Сега, на прага на смъртта – си рекох – няма накъде вече да вървя.
Не ми остава нищо друго, освен да чакам своя край
със сведени очи надолу, към земята.
А ето че днес Бялата лястовица кацна на моята длан.
И едва сега видях, че това бе всъщност онази малка лястовица,
която в детството си бях измайсторил от чист, бял лист хартия,
а след това я пуснах да лети.
МЕТАМОРФОЗА
Странно! Една сутрин Н. се погледна в огледалото
и вместо своето, до болка познато лице,
той видя лицето на напълно непознат, съвсем чужд човек.
Вместо неговите черни, дълбоки очи, отсреща изпитателно го гледаха
пъстри, зелено-синкави очи.
Вместо неговите черни, смолисти коси, пред погледа му се набиваха
светлоруси, сламени коси.
Нищо не съвпада, Господи, нито носът, нито устата,
нито дори една най-малка бръчица от моето лице – изхлипа Н. –
Нима това е само някакъв кошмарен сън?
Но ето че сега, излизайки навън, всички го отминават:
Приятелите му не го поздравяват;
видя как любимата му се целува с друг;
дори родителите му не го познаха…
А на няколко места в града той съзря своя собствен некролог.
И той сега живее цялата си смърт.
ЛИЦЕ
Където и да отидеше, каквото и да правеше, каквито и хора да срещаше,
той никога не сваляше маската от лицето си.
Единствено пред мен – на четири очи – я смъкваше, и неочаквано
пред погледа ми се разкриваше друго, съвсем различно, неузнаваемо лице.
Така той спечели лесно моето доверие.
И трябваше години да изминат, докато узная, че маската,
с която се представяше пред хората, бе всъщност истинското му лице…
А другото, неузнаваемо лице, което виждах само аз – бе неговата маска.
ВАВИЛОНСКАТА КУЛА
На брега на морето деца издигаха кула от пясък.
В началото беше само невинна игра, но колкото повече растеше кулата,
толкова по-сериозни ставаха децата, уверени във своя труд.
И те трупаха камари пясък, изграждаха без отдих тази своя Вавилонска кула –
величествена, горда, забулена сред облаци в небето…
Край пясъчната ивица един замислен мъж вървеше бавно, взиращ се в морето.
Той не забеляза кулата, децата…
Кракът му се стовари тежко като Божие възмездие.
Днес онези деца са мъже и жени.
Дълбоко в себе си бяха съхранили спомена за разрушение.
И вече поотделно всеки от тях продължи да изгражда
Вавилонската кула в сърцето си.
НАЙ-ДОБРИЯТ ПИАНИСТ
Старият пианист Саракиел от месеци бе на болнично легло.
Силите му го напускаха, а душата му се терзаеше от безброй въпроси,
предчувствайки близкия край.
И когато любимият му ученик го посети отново, Саракиел му каза:
– Ти си талантлив пианист и добър ученик, но помни,
че можеш да стигнеш далече, само ако не престанеш да се учиш.
Знай, че Бог е също пианист. Той е изкусен, гениален виртуоз!
Клавишите на Неговия роял са човешките души.
Едни са черни клавиши, а други – бели.
И от черните клавиши Бог може да извлича светли, хармонични звуци,
а от белите Той понякога изтръгва бурни и терзаещи акорди.
От Него се учи, Той е най-добрият пианист.
А аз скоро ще се наслаждавам на Неговия безкраен, съвършен концерт.
МОНАХЪТ
Млад монах върви по бляскав булевард във вечерта.
Смиреното лице е осветено от неонови реклами на барове, кина…
Смутеното лице отвръща поглед от плакатите с разголени тела.
Във този късен час на тъмните инстинкти, на забранените наслади,
на плътските желания и страсти, монахът е покрусен и печален.
Но не за себе си скърби сега.
Той с болка наблюдава пияните компании, леконравните момичета,
потока от лица – цинични, арогантни, бездуховни,
лица, белязани с печата на греха…
После монахът се прибира в манастира, в тишината на малката си стая
дълго разсъждава, моли се, зове, очи затваря,
а в съзнанието му изплуват пак грешните лица…
След това заспива. И сънува сън:
Господ е разгърнал дебела черна книга с надпис „Осъдени на смърт“…
А в нея – фотографии на същите лица, които младият монах видя
на бляскавия булевард, във вечерта.
ХРОНИКА
И народът се събра отново на площада, наречен „Свобода“,
за да празнува.
Всред тълпата се провираше, ухилен, лудият,
когото всички знаеха и на когото всички се присмиваха.
Явно той се очертаваше да бъде основната атракция
на празненството.
Музика. Фанфари…
И лудият се изкачи върху трибуната, помаха с ръка,
гордо се изпъчи и каза:
– Аз съм Великият диктатор.
Спасителят съм аз, Вождът на човечеството.
Аз съм вашият Мойсей…
Първо хората се кискаха, после зареваха в екстаз
от пленяващия глас на лудия:
– А сега хайде всички да си поиграем на война!…
И тълпите се раздвижиха като море.
И морето се напълни с кръв.
Червеният потоп заля площада.
А лудият крещеше:
– Знамение! Знамение! Знамение!…
Роман Кисьов