Това е заглавието и началният стих на едно мое старо стихотворение от началото на 1990 година, чиято съдба се оказа, поне доскоро, незавидна, най-вече по моя „вина“, тъй като не го включих в нито една моя книга и в нито едно литературно периодично издание по онова време… Не го включих и в моя обемен том с избрани стихотворения „Мистичната роза“ (2016), в чиято първа част са ранните стихотворения от студентските ми години… За да го „реабилитирам“, макар и отчасти, преди няколко години го публикувах заедно с други мои ранни стихотворения в електронното списание „Литературен свят“…
Това стихотворение, като повечето ми текстове от онова време, отразява проблема за идентичността на личността (във всякакъв смисъл) в една затворена система, за несвободата, за самотата, за свободния избор, за предопределението и за Съдбата… И понеже, според мен, аз имам по-силни стихове с подобно звучене и с подобни вълнения, бях забравил точно това стихотворение… Но се оказа, че в последно време то започва да се споделя в социалните мрежи и става любимо на различни ценители на поетическото изкуство… Една дама, влюбена в поезията и управител на известна книжарница, дори ми сподели, че при всеки неин спомен за Париж в главата ѝ звучи това стихотворение, наред със стиховете на Превер. Бях изумен от това признание! И започнах да се питам дали не пренебрегнах несправедливо това мое тъжно поетично „дете“… Замислих се за съдбата на отделните стихотворения, не само в моя случай, а въобще, за субективния момент на авторовата оценка на собствените му творби…
Има и друг интересен момент около стихотворението „Ако се бях родил в Париж…“ – след като го написах, го показах на баща ми, защото неговото мнение бе важно за мен… Той го хареса и каза, че му напомня за едно прекрасно стихотворение на известния босненски (тогава югославски) поет Изет Сарайлич, което той е превел и за което аз нямах никаква представа… Оказа се, че двете стихотворения са много различни, но в същото време имаше сходни неща между тях, най-вече общата конструкция и ритъм, а донякъде и посланието, макар и погледнато от друг, противоположен ъгъл, свързан със смъртта… По някакъв странен начин двата текста се взаимодопълваха и сякаш бяха писани от един поет. И тогава, за пръв път, аз осъзнах, че в измерението на Духа, и в частност на Поезията, има пресечни точки, за които самите творци не подозират… Години по-късно разбрах защо това е така… Защото не поетите избират Поезията, но Тя избира тях, поетите са нейни инструменти, те са подвластни на Духа, който не познава ограничения и има своя собствена обединяваща цел, която е над всички отделни, частни на поетите цели…
Ето ги (за сравнение) двете стихотворения:
АКО СЕ БЯХ РОДИЛ В ПАРИЖ…
Ако се бях родил в Париж,
щях сега да наблюдавам хората,
седнал в кафене на „Шан-з-Елизе”…
Ако се бях родил в Мадрид,
щях сега да се провиквам,
седнал сред тълпата на корида…
Ако във Венеция се бях родил,
щях сега да се целувам със момиче,
седнал в някоя гондола…
Ако се бях родил където и да е,
но само не и тук,
щях ли аз щастлив да бъда?
Щях ли?
И ако бях наистина щастлив,
аз ли щях да бъда?
Аз ли?…
(Р. К., 1990)
* * *
Ако в петък умра в Париж,
кой би изпратил телеграма за моята смърт?…
Та на полицията ще трябват цели три дни,
за да докаже, че съм живял!…
Ако в събота умра във Варшава,
една прелестна пани няма да бърза за среща.
Тая прелестна пани, която работи в хотела.
Ако в неделя умра в Ленинград,
ще бъде още по-страшно. Бялата нощ би дошла
с черна лента на своя ръкав.
Но, за бога, как може бялата нощ
да бъде с черна лента на своя ръкав!…
Ако във вторник умра в Берлин,
ще се появи съобщение,
че в Берлин е починал внезапно
югославски писател,
а нали аз съм длъжен
– и това не е само фраза! –
да умра на своя земя.
Затова чудесно е, че не съм мъртъв
и пак съм сред вас.
Можете да ми ръкопляскате,
можете да ме освирквате,
но все пак това е чудесно, –
аз не съм мъртъв
и пак съм сред вас.
(Изет Сарайлич,
в превод на Здравко Кисьов)
Интересното е, че Сарайлич наистина умира на своя земя, в своето Сараево, през 2002 година; а аз – до този момент (29 години след написването на „Ако се бях родил в Париж…“) – никога не съм бил във визираните в това стихотворение градове Париж, Мадрид и Венеция.
3.10.2019