ЗА ЛИЧНОСТТА КАТО СРЕДОТОЧИЕ НА ОБЩЕСТВЕНИ И ИСТОРИЧЕСКИ СЪБИТИЯ В ЕДНО СТАРО МОЕ СТИХОТВОРЕНИЕ

Продължавам с публикации на мои стари стихотворения, писани преди повече от 30 години (малко преди или след 10 ноември `89-а)…
И понеже в последно време доста зачестиха изборите със съответните им предизборни страсти, публикувам тук едно стихотворение, писано в началото на юни 1990 г. в предизборната обстановка преди първите многопартийни парламентарни избори в страната за Велико народно събрание, след премахването на еднопартийния режим… Стихотворението е силен отзвук от атмосфера на омраза, ожесточено противопоставяне и разделение в обществото, атмосфера, непозната ми дотогава, която ме беше изпълнила с омерзение и отвращение, въпреки надеждите, общия патос и опиянение от новите процеси… Това, което се случваше около мен, аз го отнасях към себе си, или по друг начин казано: личността като средоточие на обществени и исторически събития и тяхното влияние върху отделния човек… Помня, че първият слушател (не читател) на това стихотворение беше актьорът Михаил Билалов, с когото тогава дружахме, той – студент във ВИТИЗ, а аз – в Художествената академия… С него по онова време бяхме почти неразделни (виждахме се кажи-речи ежедневно) и в един топъл юнски ден в Борисовата градина аз извадих току-що написаното, прясно стихотворение и му го прочетох… Доколкото си спомням, май му хареса, дори направи някакъв коментар, който вече не помня в детайли, но беше от сорта, че съм уловил духа на новото време и неговата парадоксалност. А първата публикация на стихотворението беше във все още излизащия тогава вестник „Пулс“ (където дотогава отказваха да печатат мои стихове, а само мои рисунки и илюстрации) в началото на 1991 година. Не го включих в първата си книга през 1995 г., а години по-късно намери място в моето избрано „Мистичната роза“ през 2016 г.

МОЕТО ВТОРО „АЗ“
ожесточено се бори
да бъде първо.
То блъска с лакти,
напада, тормози,
притиска първото ми „аз“
и скандира за оставката му.
Но първото не се предава –
стиска зъби
и всячески се старае
да запази властта си…

Тези мои вътрешни междуособици
започват да ме нервират,
обстановката се нажежава,
в мен неудържимо се надига буря,
която неминуемо ще ме взриви.
Ще ме взриви.

И за да се спася – реших:
Отказвам се
от едното и от другото си „аз“!

Но ето че сега,
в борбата си за власт,
те са се сплотили
и още по-отчаяно и настървено
се нахвърлят
срещу мен.

(1990)