Епохата на пишещата машина остана в историята на ХХ век… Израснал съм в семейство на поет и литературен редактор. Израснал съм със звука от тракането на пишеща машина, още повече, че съседката ни беше журналистка и през панелната стена ежедневно се чуваше тракането на нейната машина, смесвано с тази на моя баща.
А баща ми владееше техниката на машинопис до съвършенство, беше много добър и много бърз. Когато прописах, той ми подари своята стара чешка пишеща машина Consul… Аз, за разлика от него, така и не се научих да печатам като хората – пишех бавно, с единия пръст на дясната ръка. Мъка! Да не говорим за постоянните поправки с коректори (а когато нямах под ръка, стържех с макетно ножче по листа). И към всички тези танталови (разбирай машинописни) мъки се прибавяше и индигото… Индигото беше важен елемент в този процес, защото – поставяйки го между два листа – получавах още един екземпляр-копие. Не дай Боже да свършеше индигото – тогава падаше диво препечатване. Или пък да свършеше лентата с мастило – тогава край!
Ето, например, това мое старо стихотворение „Индиго“ от 1989 г. (което публикувам по-долу тук) – бях студент трета година когато го написах и трябваше спешно да го предам с още няколко стихотворения на някаква редакция, но ми свърши лентата посред безлюден уикенд и нямаше откъде да купя нова… Точно тогава ме спаси пишещата машина на Алек Попов, с когото по това време бяхме почти комшии.
Днес младите писатели не познават тези тръпки от епохата на пишещата машина, не познават картечните ѝ откоси, мириса на мастило, както и уханието на индиго…
ИНДИГО
Зад гърба си отхвърлям
листи изписани,
дни отлетели…
На работната маса
пред мен
ляга белият лист,
ляга новият ден.
Но всички дни до един
така си приличат,
сякаш помежду им
поставям индиго.
(1989)
Роман Кисьов
Пишещата машина на баща ми от неговата младост, която той ми подари през 1987 г. и на която печатах първите си стихотворения.
От есента на 2023 г. машината се намира в Регионалната библиотека в Русе (дарение от семейството).