При себе си отново влязох. Върху бялата каменна стена над входа блестеше надпис „Музей на чувствата“.
Минавах аз през мраморните зали и разглеждах с интерес експонираните чувства: тук – отломък от печал от епохата на тъжното ми детство, а ето тук – ах, едно почти запазено вълнение от времето на първата любов…
Уредникът се приближи към мен и най-дискретно ми поднесе книгата за впечатления. Разлистих я и започнах отначало да чета: Преди да се родя, приятел ми беше морето…, и Никой не ме е питал искал ли съм да се раждам… Също: От самото си раждане аз роня сълзи… А след това: Във тази гола бяла стая един след друг се нижат дните ми…
Разлиствах страница след страница, без да мога да повдигна поглед: Присъствах на своята собствена смърт. Видях цялото си погребение…, Този път една посока има само. По него аз сега вървя, вървя – назад не се обръщам…
Книгата за впечатления съдържаше всички мои стихове, които сега съживяваха в мен отминали събития и чувства, възкресяваха изминатия път. От тази книга лъхаше живот, а мраморните зали на музея и експонатите, красиво наредени зад витрините на спомените, навяваха студенина и смърт.
И аз побързах да изляза вън, за да вдишвам отново с пълни гърди настоящия, единствен мой живот… И за да продължа напред, записвайки новите си въжделения…
Навярно само така Книгата за впечатления от Музея на чувствата ще успее да си намери своето скромно място във вид на една от многобройните глави в Книгата на Живота.
(Русе, краят на 90-те)
Роман Кисьов