Предната корица на “Седмият ангел”, поезия в проза от Збигнев Херберт, в превод на Здравко Кисьов. Художник: Роман Кисьов.
Многократно съм се убеждавал, че са „неведоми пътищата Господни“, пътищата на Духа, и в частност – пътищата на Поезията; че няма нищо случайно в живота и в творчеството, дори когато обстоятелства и явления ни се представят с маската на „случайността“, на привиден хаос от събития, разкриващ се едва след време като тайнствен порядък от взаимовръзки, като част от един недостижим за ограниченото човешко разбиране Смисъл (или Промисъл)… Неведоми са пътищата на Поезията до нейното въплъщение в Тялото на книгата (а и след това)… Още по-неведоми са пътищата на преводната поезия…
Така например плод на такава „случайност“ е приобщаването на моя баща – поета и преводача Здравко Кисьов – към полската поезия, която той превеждаше със страст почти до последния си дъх и чрез която той намира себе си като поет и разпознава собствения си автентичен поетически глас още в началото на творческия си път. (През 1987 г. Иван Цанев пише за него следното: „Мисля, че преводаческият му избор беше последица, а не предпоставка на неговото развитие като поет“.) Когато в средата на 60-те години на миналия век от Съюза на българските писатели (по идея на тогавашния председател Димитър Димов) изпращат млади перспективни писатели и поети в страни от соцлагера, за да учат езици и да се запознаят със съответната култура и литература, Здравко Кисьов е определен да замине за Чехословакия, но в последния момент (дали поради грешка, или нечии предпочитания) е заменен с друг писател, а него го изпращат непредвидено в Полша с дългосрочна стипендия на СБП и Полското министерство на културата. Много по-късно, в едно интервю по този повод, той споделя: „Благодарен съм, че така се е случило, защото полската поезия е нещо наистина голямо“.
Баща ми често пребиваваше в Полша, участваше в поетически фестивали, срещи и четения, години наред поддържаше приятелства с полски творци, библиотеката му изобилства с полски книги, повечето с автографи за него (сред които имена като Тадеуш Ружевич, Анна Каменска, Ян Зих, Тадеуш Шливяк, Ева Липска, Мариан Гжешчак, Ернест Брил, Станислав Франчак, Войчех Кавински, Анджей Важеха, Збигнев Йежина и много други), в архива му са запазени десетки писма – многобройни свидетелства за тези приятелства и творческо общуване… Последното му пътуване до Полша беше през 2005 г., където той взе участие в Първия световен конгрес на преводачите на полска литература в Краков. През 2013 г. отново получи покана за Третия конгрес на преводачите и той много съжаляваше, че вече няма възможност да пътува поради напредналата паркинсонова болест, от която страдаше през последните години на живота си.
Изборът на баща ми какво и кои автори да превежда, беше изключително избор по родство. Той не превеждаше по поръчка, а онова, което му е близко, което му е харесало и го е впечатлило. В интервюто с него, за което стана дума по-горе, той казва: „Обичам всичко, което съм превеждал досега, и по-специално полските поети“. Той превеждаше ония полски поети, в чието творчество откриваше новаторство, модерен и неординарен поетически език, и най-вече нов, неочакван поглед към живота, или както пише през 1998 г. в предговора към своята авторска преводна антология „Превъплъщения. 101 съвременни европейски поети“ (в която е включил 39 полски поети): „поетика – лаконична, освободена от излишна обстоятелственост изповед за съкровени и съществени неща от живота. Поетика, която се отличава с наблюдателност, рефлективност и лаконичност на изказа; с ново светоусещане и философия, присъщи на съвременния човек. Поетика, при която вместо емоционален подход на преден план изпъкват „скоростта на ума“, интелектуалната фантазия, пренесена от мисълта в сферата на метафорите и алегориите. Поетика, която се стреми да извлича метафизичния, скрит смисъл от нещата край нас, да разкрива не само вътрешната противоречивост на душата, а и противоречивата същност на самите явления и предмети в живота. Поетика, която чрез езика на метафората понякога създава необикновен, парадоксален свят, в който присъства и предизвикателството, и гротеската, и иронията. И не на последно място – поетика, чиято предпочитана форма е верлибърът, неримуваният свободен стих със своята естествена интонация, естествена като говора или самото дишане“. В тази антология е включен и големият полски поет Збигнев Херберт с неговото известно стихотворение „Надпис“ (само с това, понеже всички 101 поети са представени с по едно стихотворение)… Оказа се, че то е единственото публикувано досега преведено от Здравко Кисьов стихотворение на Херберт… Но не и единственото, което баща ми е превел – в архива му са съхранени няколко готови, преведени стихотворения на Херберт за подготвяна от него авторска антология на съвременната полска поезия със заглавие „Полска веранда“, която така и остана само в ръкопис…
В архива на поета преводач са съхранени и преводи на кратките поетически текстове в проза на Херберт от неговата втора книга „Хермес, кучето и звездата“ (1957). Спомням си, че някъде към края на 90-те години един ден баща ми извади някаква тънка папка и ми я подаде, като каза, че това е проект за нова преводна книга, която аз да илюстрирам, ако имам желание… Папката съдържаше 23 кратки поетически текста в проза, напечатани на пишещата машина, а най-отгоре пишеше: ЗБИГНЕВ ХЕРБЕРТ / СЕДМИЯТ АНГЕЛ. „Харесва ли ти заглавието, което избрах?“ – попита ме той. „Да. Много е хубаво! – отвърнах. – Но в книгата няма текст с такова заглавие… Има Седемте ангела, в множествено число…“ Тогава баща ми обясни, че заглавието всъщност има пряка връзка точно с този текст и че според него вариантът с единственото число – Седмият ангел – е по-силен, без да противоречи на посланието, и че Херберт в същата книга дори има стихотворение с такова заглавие, но то не е в проза и затова не го е включил. Никак не се учудих на този проект на баща ми – той имаше афинитет към подобни текстове, самият той имаше цяла книга с кратки стихове в проза („Ежедневни разпятия“, 1995), а и Херберт е голямо, световно име, въпреки че по това време той все още не беше особено популярен у нас, нямаше още издадена негова отделна самостоятелна книга на български, това стана малко по-късно, когато излязоха „Силата на вкуса. 100 стихотворения“ (2000), книгите с есетата му „Варварин в градината“ (2000) и „Натюрморт с юзда“ (2008), всички в превод на Вера Деянова, а също и „Пан Когито“, избрани стихотворения в превод на Димитрина Лау-Буковска (2001). До този момент отделни стихотворения на Херберт бяха превеждани от поети като Блага Димитрова, Кръстьо Станишев, Петър Караангов, Първан Стефанов и Николай Кънчев.
И така, след онзи разговор с баща ми повече не стана дума за книгата на Херберт, а аз вече бях забравил за нея. Нямам обяснение за това – дали се беше отказал, или просто беше отложил този проект във времето заради други, по-неотложни (житейски и творчески) текущи неща, но баща ми повече не спомена пред мен свои намерения за книга на Херберт. И едва наскоро, близо 20 години по-късно, след като през 2015 г. той си замина от този свят и след като аз започнах постепенно да проучвам, систематизирам и дигитализирам неговия огромен архив, попаднах отново на онази папка със заглавие „Седмият ангел“… Реших, че би било добре, ако има възможност тази книга (макар и малка по обем) да види „бял свят“, и затова през есента на миналата, 2017 година я предложих на Силвия Чолева и издателството за поезия „ДА“, като аз поех ангажимента да илюстрирам всички 23 текста. От издателство „ДА“ казаха веднага ДА на тази книга!… И се заеха с издирване и получаване на авторските права на Херберт, което отне около половин година време… Междувременно аз направих 23-те илюстрации и се зарових отново в архива на баща ми, за да търся негова бележка относно изкуството на превода, а и с надеждата да открия записки или дори едно изречение във връзка с полската поезия. И изведнъж, ненадейно, пред погледа ми „изскочи“ една малка тетрадка, като че ли скрита до този момент, подпъхната между страниците на друга, по-голяма папка с преводи на стихотворения от полски поети, напечатани на пишеща машина… Раираните страници на тази работна тетрадка бяха прилежно изписани със синя химикалка и зачитайки се в красивия ситен почерк на баща ми, аз с огромно удивление установих, че това са поетическите текстове в проза на Херберт, но много повече от 23… По-голямата част от тези преводи бяха готови, тук-там някоя дума е задраскана и заменена с друга, но наистина готови… Няколко са останали недовършени. В тетрадката имаше и хвърчащи листове с бележка за Херберт, кратък анонс за книгата и списък със заглавията на текстовете. От тях става ясно, че голяма част от преводите са направени малко след кончината на Херберт през 1998-а, може би през същата година или най-късно през следващата, в самия край на ХХ век… Други преводи са започнати с намерение да се работят допълнително. От списъка с преведените заглавия, който е трябвало да бъде и опис на съдържанието на книгата, става ясно, че баща ми е възнамерявал да преведе и включи всичките 66 поетически текста в проза от втората (и последна) част на втората книга на Херберт „Хермес, кучето и звездата“… В крайна сметка имаме налице 50 готови преведени текста, съставляващи тази уникална книга. За пръв път сега у нас Херберт се представя така цялостно със своята поезия в проза. Явно е имало защо да се бавят нещата около излизането ѝ. Имало е слова, които са били скрити до този момент и е трябвало на своето време да се открият…
Да, за пореден път се убеждавам, че са „неведоми пътищата Господни“, пътищата на Духа, и в частност – пътищата на Поезията, над които бди Седмият ангел – Ангелът хранител на Поезията!
Юни 2018 г.
Роман Кисьов
____________
Текстът е послеслов към книгата с поезия в проза на Збигнев Херберт „Седмият ангел“ в подбор и превод на Здравко Кисьов (издателство за поезия „ДА“, София, 2019).
Страници от ръкописа на превода от личния архив на Здравко Кисьов.