(Из моя Фейсбук дневник)
Николай Кънчев не се нуждае от представяне. Или поне за онези, които са изкушени от поетическото изкуство, още повече за онези, които са посветени в това изкуство, в това Тайнство.
Втората книга на поета „Колкото синапеното зърно“ (изд. „Български писател“, София, 1968) според мен е една от най-важните не само за неговото собствено развитие като поет, но и за съвременната българска поезия, въпреки рецидивите на времето, в което тя се ражда на бял свят – неразбиране, завист, отхвърляне, премълчаване… Казвам „въпреки“, но си давам сметка, че по-точно е да се каже: „именно и точно поради това“!… Неслучайно след излизането на тази книга Кънчев не е печатан цели 12 години. А неговият голям приятел и познавач на неговата поезия Светлозар Игов си спомня за онова далечно време и онази важна година, че неговата рецензия за „Колкото синапеното зърно“ не е публикувана… Но „Колкото синапеното зърно“ се оказа „синапеното зърно“ на модерната българска поезия…
* * *
В тази бележка продължавам темата за Николай Кънчев и неговата втора поетична книга „Колкото синапеното зърно” (1968), тъй като наскоро бях провокиран за това, а също така и по предложение на поета Ивайло Иванов.
В предишната бележка вече писах, че Светлозар Игов е изключителен познавач и анализатор на поезията на Николай Кънчев. Той е първият български критик, осъзнал значимостта на поезията на Николай Кънчев, значението му за развитието на българската литература, първият предусетил неговото развитие, и който дълги години не щадеше сили да насочва вниманието към името и поетическото дело на Кънчев. Затова тук ще си позволя да го цитирам (от „Поезията на Николай Кънчев”, изд. „Перо”, София, 1990):
„И твърде рано Николай Кънчев се осъзна като „бяла врана“ в следаприлското поетическо ято. Твърде рано почувства, че
безкрайно е жестока участта
да имаш дарба.“
Известно е, че постмодернистите от 90-те в нашата поезия разпознаваха Николай Кънчев като свой предвестник. Но като се замисля, никой от тях не достигна неговия ръст. Защо ли? Дали е само въпрос на талант? Или поради липсата на съпротивителни сили във време на „свободата на словото“, когато постмодернизмът се превърна в мода? Ето, вчера на гости ми беше Никола Маджиров – най-яркото име от младата генерация македонски поети, постмодерното поколение, с когото разговаряхме точно за „капаните“, патологиите и „изкривяванията“ на днешния постмодернизъм… „Истинските, автентичните постмодернисти – казва Никола – не са знаели, че са постмодернисти!“ И ми дава за пример Борхес. Аз се съгласявам с него, като му давам за пример мисълта на Атанас Далчев, че „оригиналният не се стреми да бъде оригинален“… И добавям, че всяко голямо изкуство винаги е автентично… И е вредно, дори опасно да бъде ограничавано в „изми“ и обезличавано с етикети. Това се отнася и за поезията на Николай Кънчев.
5–15.02.2010
Роман Кисьов
