(Из моя Фейсбук дневник)
Вчера (15 октомври) Добри Тонев имаше Рожден ден. В интернет страница, посветена на големия поет, са цитирали част от мой текст в негова памет, който написах на един дъх, когато през 2001 г. (24 март) той се пресели в своя Небесен Дом… Текстът със заглавие „Свиждане със Светлината“ тогава бе публикуван от Георги Господинов (с благородното посредничество на Иван Цанев) в „Литературен вестник“… Ето го:
Смъртта винаги изненадва. И сега ни изненада за пореден път – почина големият български поет Добромир Тонев. Едва на 45. Ранната му и ненадейна кончина е още едно доказателство, че повечето от големите ни поети си отиват рано от „този свят на раните“ (както го нарече в един свой стих Добри Тонев).
Като всеки истински поет, той беше раним човек – нещо, което се опитваше да прикрие в живота, но оголваше безжалостно в поезията си. След него „злото дишаше като хрътка“, той „имаше покрив, а нямаше дом“, питаше болезнено „Къде си, милосърдие?“ и вярваше в „Надеждата – единствена религия, която може да извърши чудо“. Приживе Добромир Тонев ни напомняше, че да си жив е история.
Преди около 3-4 години написах стихотворение, което озаглавих „Арго“ – по едноименната му поема. (Включих го в книгата си „Сянката на полета“, излязла през миналата година.) И ето че сега се връщам към него изумен от тайната на поетичния език, който пророкува, без дори самият автор да съзнава това… До днес, когато Добромир Тонев вече е отпътувал, за да се срещне със Светлината. Той завинаги потъна в Тишината. А аз се надявам, че неговата поезия и споменът за него няма да бъдат обвити от тишината на забвението.
Поклон пред паметта му. С-Богом, Поете, приятелю!
(29.3.2001)
Днес, 15 години след като Добри си отиде, той остава сред нас повече от всякога – чрез Словото… Радвам се, че и поезията му, и споменът за него са недосегаеми за тишината на забвението!
16.10.2016
АРГО
На Добромир Тонев
И навлизам аз все по-навътре
в морето на мълчанието.
Мълчанието постепенно се изпълва с тишина.
Тишината се изпълва със видения
на още неизречени, но истинни слова.
Тишината ми говори много тихо
с филигранните си, ювелирни интонации
и с мистичните си дитирамби
на своя топъл, крехък глас,
лек и нежен като полъх на отвъден вятър.
Тишината ми говори много тихо
с тайнствения глас на бъдещ спомен,
трепетно очакващ да пристигна скоро
в Обещаната земя… Тя не е Колхида.
Обещаната земя е моята родина,
която съм напуснал още преди да се родя.
Там сега ме чака моят вечен стар Баща…
И отплавах аз. И оплаквах свойто минало.
А зад мен остана само
призрачната ивица на пясъчния бряг
и заглъхващият тъмен тътен
на хаотичните пристанища…
А зад мен на този бряг останаха
харпиите страшни, драконите
и шесторъките гиганти.
Аз преодолях дори и Симплегадските скали.
Аз вече бях в Колхида.
И открих, че Златното руно
е всъщност моето измъчено сърце.
И понесъл своето съкровище,
сега пътувам към дома
и към своя вечен стар Баща…
Белият ми кораб пори мълниите и мъглите,
и сребристите седефени вълни,
в моето тъй странно, тъй далечно,
приказно пътуване
към Светлината.
О, аз пътувам
и потъвам в Тишината.
1997
Роман Кисьов
