СПОМЕН ЗА МАХМУД ДАРУИШ

През 2007 г. за първи път участвах в един от най-авторитетните световни поетически фестивали – „Стружки вечери на поезията“ в Струга, РС Македония. Голямата награда на фестивала „Златен венец“ е най-авторитетната награда за поезия в света и се счита за почти равноправна на Нобеловата награда за литература… Неслучайно мнозина от поетите нобелисти са и носители на „Златен венец“ в Струга, като например Пабло Неруда, Еудженио Монтале, Йосиф Бродски, Шеймъс Хийни, Тумас Транстрьомер, както и не нобелисти, но едни от най-големите поети на XX век, като Уистън Хю Одън, Йожен Гийвик, Артур Лундквист, Рафаел Алберти, Янис Рицос, Алън Гинзбърг, Тадеуш Ружевич, Никита Станеску, Тед Хюз, Ив Бонфоа и др.

Незабравимо остава общуването ми с лауреата на „Златния венец“ от 2007 г. – големия палестински поет Махмуд Даруиш, както и невероятното преживяване на неговия авторски рецитал в църквата „Света София“ в Охрид с концерта на двама палестински музиканти – братята Джубран, пристигнали от Париж специално за събитието. Странно беше усещането как големият поет на Палестина изричаше в Храма своите стихове за Ерусалим и Небето под благия поглед на Христос от иконата зад гърба му… Под внимателния, неземен поглед на Христос, Даруиш четеше: Както Христос по Езерото… / Така аз вървях по своето видение… (А Той е знаел, че само след година ще се срещнат на Небето!^*)

И ето, сега си спомням как тогава Махмуд Даруиш сравни фестивала с една-единствена отворена градина, без център и периферия, в която цъфтят избрани цветове от многобройни страни и езици… С него се оказахме заедно на сцената в огромната зала на Дома на поезията при откриването на фестивала. Аз бях сред привилегированите поети, избрани от домакините да четат на тържественото откриване, заедно с венценосеца. Всеки поет трябваше да прочете по едно свое стихотворение, включено в антологията „Who`s Who“ („Кой кой е“) на фестивала. Четеното бе открито от лауреата със стихотворението „Какво ще остане?“… Даруиш го прочете бавно и проникновено, без външен патос, без излишна емоция, но с вътрешна, драматична енергия, със спокоен и дълбок глас… Докато той четеше „Какво ще остане?“, мислено си отговарях, че със сигурност ще остане Словото, което не познава граници и е без център и периферия… Ще остане и поезията на Махмуд Даруиш.

* * *

До това мое участие на Стружките вечери на поезията не бях чел нищо от Махмуд Даруиш. Бях чувал името му, разбира се, свързвах го най-вече с политическата му дейност и съратничеството му с Ясер Арафат, но нямах представа що за поет е той… В първия ден от фестивала, по програма той трябваше да засади дръвче в Парка на поезията… Малко преди това, в присъствието на поети и официални лица, Даруиш прочете на арабски едно свое стихотворение, което след това прозвуча в превод на македонски… Това беше първото ми впечатление от поезията му и бях изумен от мощното поетическо слово! Беше ми достатъчно само това стихотворение (чието заглавие не помня), за да разбера веднага, че Махмуд Даруиш е голям поет, от световна величина.

По време на фестивала Даруиш беше неизменно в компанията на свой близък приятел и на своята преводачка – хърватка, омъжена за македонец, арабистка в отдела по ориенталистика на Националната библиотека в Скопие… Аз се познавах вече с нея, година преди това ни запозна македонският поет Михаил Ренджов… И един ден във фоайето на хотела „Дрим“ в Струга тя ме представи на Даруиш. Тогава – с цялата си наивна откровеност – аз му признах, че досега не бях чел нищо от него, и от стихотворението, което той прочете през първия ден в Парка на поезията, съм разбрал колко голям поет е… Даруиш се усмихна топло и ми надписа неговия обемен триезичен, луксозен том с избрани стихотворения, издание на фестивала. Аз пък му подарих цикъл мои стихотворения в превод на английски.

От този момент до края на фестивала той не криеше топлото си чувство и симпатия към мен… Това особено ясно личи на фотографията от неговата вечер в храма „Света София“ в Охрид, запечатала един миг от този мил спомен за големия поет.

КАКВО ЩЕ ОСТАНЕ?

Какво ще остане от този облак бял?
– Един цвят от бъз.
Какво ще остане от мъглата на синята вълна?
– Ритъмът на времето.
Какво ще остане от кървенето на зелената идея?
– Водата във вените на дъба.
Какво ще остане от любовните сълзи?
– Нежно татуиране върху изчервяването.
Какво ще остане от прахта
от търсенето на смисъла?
– Пътят на екстаза.
Какво ще остане от пътеката
на дългото пътуване към неизвестното?
– Песента на препускащия пътник.
Какво ще остане от видението на съня?
– Небесните знаци върху цигулката.
Какво ще остане от срещата
на едно нещо с нищото?
– Чувството на сигурност на божественото.
Какво ще остане от думите на арабския поет?
– Бездна… и една нишка дим.
Какво ще остане от твоите думи, от теб?
– Една забрава, нужна за паметта на предела.