(Из моя Фейсбук дневник)
Днес (28.02.2023) е починал мой приятел, свиден на сърцето ми човек – големият арменски поет, народен поет на Арцах (Нагорни Карабах) ВАРДАН ХАКОБЯН / Վարդան Հակոբյան / Вардан Акопян / Vardan Hakobyan (21.05.1948 – 28.02.2023) – автор на химна на Арцах, основател и ректор на университета „Григор Нарекаци“ в Степанакерт.
Запознахме се на фестивала „Стружки вечери на поезията“ (август 2012 г.) и веднага се сприятелихме. Два месеца по-късно – през октомври 2012 г. по негова покана участвах в първото издание на международния поетически фестивал в Арцах, който той организираше със страст. Тогава той ми подари обемен том с негови избрани стихотворения на руски език, от който аз и баща ми подбрахме и преведохме на български значителен брой стихове (това де факто се оказаха и последни преводи на моя вече покоен баща)… И така през 2013 г. излезе неговата българска книга „Диханието на камъка“ (изд. „Авангард принт“, Русе) с мой предговор. Вардан също написа кратък предговор специално за българското издание. В него той е написал следното:
„Въпреки че никога не съм бил в България, имам чувството, че преди години, заедно с нашите национални герои – пълководците Андраник и Нжде, с ротата, съставена изцяло от арменци, съм се присъединил към българското опълчение и съм участвал в Балканската война…
Имам чувството, че съм вдигал наздравица с националния герой и поет на България – Христо Ботев, шептял съм неговата „Молитва“, след което съм усетил на своите плещи пророческата тежест на ръката му: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.“
Имам чувството, че в балканските планини съм се срещнал с Пейо Яворов… Между другото, той ме е завел в една бедна квартира в София, където аз – скръбен, бездомен и прокуден от родните простори – съм пял през сълзи, свел глава над чашата с вино.
Имам чувството, че съм посетил някаква недостъпна църква (такива храмове имат само арменците и българите), криейки се от коварен враг в земята или на върха на висока планина, и съм запалил свещ. А пламъкът на свещта не само се е разгорял, но и се е транскрибирал със сенките си върху църковните стени, може би на български, а може би и на арменски…
Имам чувството, че аз не съм ги прочел, а съм молитствал без думи… И тогава съм осъзнал, че българският и арменският език имат една душа. Различават се само буквите. Болката е една и съща. И камъкът със своето дихание очиства въздуха и водата, и камъкът със своето дихание прибавя кислород… И поезията е път, извеждащ там, където не достига никакъв път. Защото поетът знае това, което освен него, никой друг не знае.“
По негова инициатива през 2014 г. в Арцах беше публикувана моя обемна триезична книга с избрани стихове (на арменски, български и руски, изд. „Вачаган Барепащ“, Степанакерт), за която той написа прекрасен предговор. Вечно ще съм му благодарен!
А моят предговор в книгата на Вардан завършва така: И понеже той знае, че „безкраен е пътят“, ето ги верните думи: „следва продължение“…
Бог да го помилва, светъл да е пътят на душата му, да почива в Мир и Светлина, и в Любовта – вечната Приказка!
„Следва продължение“…
София, 28.02. 2023
Роман Кисьов
ВЕЧНА ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА
Аз ще ти даря най-прекрасното
което е под слънцето – пътят
който довежда цветчето при аромата
който довежда ручея при прозрачността
който довежда усмивката при целувката
който довежда любовта при безкрая
Аз ще ти даря най-скъпото
което е под слънцето – пътят
който довежда светлината при душата
който довежда водата при пустинята
който довежда песента при мечтата
който довежда рицаря при звездите
Аз ще ти даря най-неповторимото
което е под слънцето – пътят
който довежда небето при крилете
който довежда планината при величието
който довежда топлотата при сърцето
който довежда дома при дома
Аз ще ти даря най-недостижимото
което е под слънцето – пътят
Вечната приказка
ВАРДАН ХАКОБЯН
(Превод мой, из „Диханието на камъка“, 2013.)
С Вардан Хакобян пред входа на древния арменски манастир “Ганзасар” в Арцах – октомври 2012 г.
Автограф от Вардан Хакобян в книгата му на руски език “Даль крыльев”, от която са подбрани и преведени стихотворенията в “Диханието на камъка”.