IN MEMORIAM: ДОБРИ ЖОТЕВ (1921–1997)
(Из моя Фейсбук дневник)
На този ден – 22 ноември – преди 23 години от нашия свят си замина един от най-добрите съвременни български поети – ДОБРИ ЖОТЕВ… Името и творчеството му днес – като на много други прекрасни български поети – са обгърнати в забрава… (Не било, казват, време за поезия, въпреки че социалните мрежи преливат от графомания и стихоплетство!)
Поезията му е философска, модерна, въздействаща, проникната от хуманизъм. Неслучайно редица от най-силните и модерни поети на България, дебютирали през 50-те и 60-те години на ХХ век (Михаил Берберов, Любомир Левчев, Иван Динков, Константин Павлов и др.), на които той е помагал, го приемат за свой учител в поезията. Негови стихове са изпълнявани от такава легенда като Апостол Карамитев, а по някои от най-хубавите му любовни стихотворения са написани емблематични, любими песни от композитори като Митко Щерев, Вили Казасян, Светозар Русинов, Румен Бояджиев и Константин Цеков, в изпълнение на ФСБ, Мими Иванова и Боян Иванов, Стефка Берова и Йордан Марчинков, Милица Божинова и Илия Ангелов, и др.
Добри Жотев и баща ми бяха приятели, а през 70-те баща ми го склони да живее за известно време в Русе (близо десетилетие, но не целогодишно) и да участва в учредяването на писателското дружество в крайдунавския град. Оттогава са и моите спомени за него. Беше скромен и тих човек, но с харизма, с присъствие, остроумен, а понякога и саркастичен. Поезията му открих за себе си по-късно, в студентските ми години, когато и аз вече пишех. Тогава не съм предполагал, че един ден ще чета мое стихотворение заедно с него (както и с редица други големи български поети) на знаменателно събитие: Голямото поетично четене на “Кръг 39” и приятели, на 5 декември 1989 г. в препълнената 65 аудитория на Софийския университет.
Светла и вечна му памет! Памет, която така липсва днес!
22 ноември 2020
Роман Кисьов
Ето едно негово емблематично стихотворение:
ИЗПОВЕД
Ще се раздам докрай!
Това, което имам,
не мога да спестя.
Да, днешното е днес,
а утрешното – утре.
Спестя ли днес за после,
спестеното умира.
Не дам ли утрешното,
и то ще се стопи,
като снежинка бяла,
попаднала на длан.
Не бой се! – Аз съм извор.
Допри уста и пий.
Неглътнатата глътка
потъва вдън земята,
отдето е дошла.
Ще се раздам до капка!
А някога пресъхна ли,
оттук ще си отида,
спокоен като вечност.
ДОБРИ ЖОТЕВ
(Из “Вихърът на времето”, избрано, изд. “Ив. Вазов”, 1996.)
Писмо от Добри Жотев за Здравко Кисьов – 20 декември 1982 г. (Оригиналът се намира в Държавен архив – Русе.)
Добри Жотев рецитира своя поезия на Голямото поетично четене на “Кръг 39” в 65-а аудитория на Софийския университет – 5 декември 1989 г. Снимка: Иван Захариев