РАЖДАНЕТО НА ИСТИНСКОТО ИЗКУСТВО Е ТАЙНСТВО*

– Представете себе си накратко.
– Роман Кисьов, роден през 1962 г. в Казанлък, отраснал в Русе, завършил Живопис в Националната художествена академия, живее в София. Пише и превежда поезия, рисува, оформя и илюстрира книги. Това е баналното ми кратко представяне, което може да се открие в книги, литературни издания и в мрежата.

– Как в живота Ви се преплетоха поезията и изобразителното изкуство?
– Рисувам от много малък, откакто се помня. Първата ми награда за рисунка беше още в детската градина за участието ми в градска изложба с детски рисунки в Русе. Като ученик в началното училище в Русе печелих редовно първа награда на ежегодния тогава градски конкурс за рисунка на асфалт, а на 10-годишна възраст участвах и на международен фестивал за рисунка на асфалт в Потсдам, Германия (тогава ГДР). Мои рисунки бяха публикувани в някои известни списания от онова време, включително на корицата на известно юношеско списание в Рига, Латвия. По-късно завърших Художествената гимназия в Казанлък и Художествената академия в класа на проф. Светлин Русев.
Първото си стихотворение написах доста късно, на 25-годишна възраст, бях втора година студент в Академията. Тогава вече имах изграден вкус и критерий за поезия, но не съм и помислял да пиша, тъй като, от една страна, вече бях избрал пътя на изобразителното изкуство, а от друга – баща ми беше известен поет и имах вътрешна съпротива в тази връзка. Но поезията буквално ме връхлетя, в началото направо ме обсеби, до голяма степен дори измести рисуването, разредих посещенията си в ателието в Академията, пропусках доста лекции, за да чета и да пиша поезия.
Да, в началото поезията и изобразителното изкуство при мен бяха в единоборство, ревнуваха се, в този смисъл беше мъчителен процес. По-късно се помириха, сприятелиха се и започнаха да се допълват и взаимно да си помагат. Все пак – и до ден днешен – поезията остана водеща.

– Важи ли за Вас метафората „баща ми в мен“, която често използваме за двойката творци Петко Славейков – Пенчо Славейков? Можем ли да твърдим, че поезията е изкуството, което сте наследили от своя баща, а изобразителното изкуство е вашето „откритие“ в живота?
– Преди няколко години в една анкета, проведена с мен на тема „Баща ми в мен“, отговорих следното: Що се отнася до „Баща ми в мен“, мисля, че само някои от идеите в едноименното стихотворение на Пенчо Славейков са валидни за мене. Баща ми е само донякъде (отчасти) в мен, той не живее изцяло в мен. Вярвам, че той живее в друго, небесно измерение, и че е по-жив от всякога. Тук, в това, земно измерение, той живее чрез Словото и в своето слово. Струва ми се, че за мене са най-валидни следните думи на Пенчо Славейков от „Баща ми в мен“:

И чувствам с крило как божи дъх ме гали —
и чувствам, че ти доволен си от мен…
Че на живота аз свещените скрижали
понесох — не да ги захвърля пак смутен.

А относно втория Ви въпрос – в някакъв смисъл може да се каже, че и двете изкуства (поезията и изобразителното изкуство) съм ги наследил от баща ми… На младини той също е започнал с рисуване, имал е такава дарба – като ученик е участвал в т. нар. концертно рисуване (на живо, на сцена), когато е отбивал военната си служба през 50-те години е рисувал плакати и табла в поделението, а скоро след това е бил и художник в най-големия завод по онова време в Русе. Известно време той пазеше вкъщи един свой живописен пейзаж с маслени бои. Баща ми отрано загърбва рисуването и изцяло се отдава на литературата – поезия, преводи, редакторска работа. Той имаше безпогрешен усет и точна оценка за качественото в изобразителното изкуство. Насърчаваше ме в рисуването, купуваше ми бои и художествени материали, книги за художници и художествени албуми. Имаше много приятели художници, с които ме запознаваше, за да ми дават напътствия. В бащиния ми род има и други професионални художници, най-известен от които е живописецът Йордан Кисьов от Силистра, първи братовчед на баща ми (на двама братя синове), който беше дългогодишен директор на Градската художествена галерия в Силистра, а през 2020 г. му бе присъдена националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора“, която е една от най-авторитетните награди за изобразително изкуство у нас. Неговият син (и мой по-млад съименник) беше мой ученик в гимназиална паралелка по изобразително изкуство в Русе през 90-те (когато аз преподавах няколко години), а след това завърши графика в университета във В. Търново.
Затова може да се каже, че и двете изкуства съм ги наследил от баща ми. Но наследството „по дух“ е по-важно от наследството „по кръв“, според мен, още повече когато става въпрос за изкуство, за духовна дейност. И в този смисъл е вярно също, че и двете изкуства са мое откритие (откровение) в живота.

– В какво според Вас се крие общото между различните видове изкуство?
– Общото между различните изкуства е Духът, който в-дъх-новява („дух“ иде от „дъх“), и Словото (като изначална субстанция).

– Вашата първа стихосбирка „Вратите на рая“ печели литературната наградата „Христо Г. Данов“, но същевременно с това тя е издадена от издателството „Христо Г. Данов“. Разкажете ми повече за работата си с това издателство (задавам Ви този въпрос, тъй като  дисертационният ми труд е съсредоточен върху това издателство в годините 1960-1990 г.).
– В началото на 1995 година все още съществуващото тогава държавно издателство „Христо Г. Данов“ по случай 140 години от неговото създаване обяви национален конкурс за ръкопис на книга (поезия и проза) за млади автори до 33-годишна възраст, но не непременно първа книга, ограничението по регламент беше само възрастта. Наградата беше издаването на книгата – една поетична и една с проза. Моят ръкопис спечели първата награда от над сто постъпили ръкописи с поезия. По-късно разбрах, че журито, председателствано от проф. Светлозар Игов, е било категорично за моя ръкопис. Така се появи „Вратите на рая“, а аз след около 2 месеца (в началото на юли) навърших 33 години. Всъщност хванах „последния влак“. Наградата за проза спечели пловдивчанинът Николай Ватов (за съжаление отдавна покойник) със сборника си с разкази „Отломки самота“. В навечерието на 24 май същата година, в рамките на няколкодневното юбилейно честване на издателството, в къщата-музей на Христо Г. Данов се състоя и награждаването ни. Няколко часа по-рано получих току-що издадената си първа книга (с мои рисунки) лично от поета Добромир Тонев, който беше главен редактор на издателството и член на журито. Тогава се и сприятелихме с Добри, за което съм много благодарен на Провидението, понеже обичам поезията му и смятам, че той е един от големите ни поети. Неговото име стои като редактор в издателското каре на последната страница на „Вратите на рая“, но той каза: „Какъв редактор съм ти аз, нищо не съм пипал и променял.“ И добави: „Внимавай с втората си книга, особено след такъв дебют втората е още по-важна.“ Него ден той ми подари с посвещение своя стихосбирка „Арго“. Скоро след това аз му посветих стихотворение със същото заглавие, което влезе във втората ми книга „Сянката на полета“ (2000  г.). Когато след по-малко от година Добри почина, си дадох сметка, че в това мое стихотворение има някакво предчувствие за ранното му „отплаване“. Жалко, че си отиде толкова млад!

– В тази Ваша стихосбирка откриваме стихотворения, в които лирическият говорител е затворен в себе си, изпитва тежест от самия живот. Това до някаква степен според мен доближава поезията ви до тази на Атанас Далчев. Смятате ли се повлиян, така се каже, от него?
– Има такива стихотворения във „Вратите на рая“, да, но това са най-ранните ми стихотворения от студентските ми години, които влизат в първия цикъл на книгата – „Преди да се родя“, докато вторият цикъл – „Откровение“ контрастира рязко на първия, като показва духовна трансформация, катарзис и „новораждане“ на „лирическия говорител“. С тези си два цикъла книгата е изградена композиционно именно с идеята за този контраст – „преди“ и „след“, или „мрак“ и „светлина“, и т.н. Докато именно стиховете ми от втория цикъл задават посоката на по-нататъшното ми развитие като поет. Като се замисля, като че ли някои от ранните ми стихове от първия цикъл наистина се родеят като състояния с някои от ранните стихове на Далчев, без да съм търсил съзнателно такова родство, още повече, че в тези мои ранни стихове преобладава най-вече парадоксът.
А иначе поезията на Атанас Далчев открих като ученик в гимназията в средата на 70-те години на миналия век благодарение на моя баща, който се е познавал с него и много го ценеше. Аз тогава бях наистина пленен от стиховете му и писах есе за поезията му като домашно задание по литература – мой  избор за съвременен поет извън учебната програма. По онова време около Далчев не се шумеше, почти не го издаваха, беше познат само на по-тесен кръг от литератори и ценители, бил е в нещо като немилост, изкарвал си е прехраната предимно с преводи. Е, времето си знае работата – поезията му отдавна има своето заслужено място на класика в българската поезия.

– Защо използвате толкова много библейски мотиви в своето творчество? Смятате ли, че човек може да открие своето спасение в Бог?
– Библейските мотиви и препратки са по-директни най-вече в първите ми 3-4 книги. И въпреки това те не са външни, формални, „книжни“, а са плод на духовна трансформация, за която вече споменах, както и на лични духовни опитности. Именно в тези книги преобладават стихове с религиозно-философски характер, или по-общо казано „християнска лирика“. По това време някои литературни критици побързаха да ми поставят етикета „религиозен поет“. Като всеки етикет, такова определение е погрешно или в най-добрия случай непълно. Не че нямам такива стихове, но като цялостно обобщение не е съвсем точно. В следващите ми книги поезията ми се обогатява и обхваща различни пластове и измерения на битието (видими и невидими)… Най-пълна представа за това дава моят обемен том с избрани стихотворения „Мистичната роза“ (изд. „Ерго“, София, 2016). По-точно определение за моята поезия би било – „мистична“. Но като всяко определение, това също донякъде ограничава, тъй като аз имам и такива стихотворения, които не са нито религиозни, нито мистични. Все пак „мистична поезия“ е по-точно определение. Такава е и живописта ми след Академията – мистична.
Колкото до въпроса Ви за спасението – не само че човек може да открие своето спасение в Бог, ако го търси истински, то няма друго спасение, освен в и чрез Бог, чрез вечната жертва на Спасителя на света – Иисус, Който е Христос. Това се отнася и за тези, които не вярват в това, защото и те, както и всеки, бива изпитван и (ще) отговаря според закона на съвестта, който е Гласът на Твореца, вложен във всеки, стига да го чува, да не го заглушава. Още по-точно е да се каже, че човек не може да открие своето истинско (а не имагинерно, според различни човешки представи) спасение, ако Бог не се открие на човека по един тайнствен начин. Спасението е Дар свише. Но това е голяма и сложна тема, и не е тук мястото да навлизам в нея.

– Как се ражда истинското изкуство? Винаги ли е плод на болезнено преживяване, или човек може да твори и от щастие?
– Не винаги е плод на болезнено преживяване, може да е плод и на щастливи, радостни състояния, въпреки че е разпространено схващането, че то е възможно само чрез страдание. Няма рецепти. Раждането на истинското изкуство е Тайнство, подобно както раждането на едно дете. В този смисъл, докато една творба се роди, често има „родилни болки“. Това обаче не винаги е при самото създаване на творбата, много често тя е носена дълго време в духовната „утроба“ на твореца. Специално с поезията аз лично имам и друга опитност (с изобразителното изкуство нещата стоят по-различно) – стихотворението да дойде ненадейно, като внезапно откровение, като невидима мълния, на всевъзможни места – на улицата, в кафенето, в автобуса. Случвало се е да сънувам стихотворение, явявало ми се е в почти завършен вид насън. Творческият акт е мистичен акт. В най-голяма степен това се отнася за боговдъхновената поезия. Неведнъж съм казвал, а и писал, че не поетът избира Поезията, а Поезията избира поета. В моето есе „За поезията, или тайната йерархия на думите“ съм се опитал да обясня накратко защо това е така. Добре е да се прочете цялото есе, но ето в тази връзка кратък цитат от него: „Поезията, истинската, висша Поезия, е жив и тайнствен мост между невидимото и видимото, по който преминава духът. Тя е Път към онази реалност и онзи мистичен език, които са източник на вечното и екстаза.(…) Поезията не може да промени живота непосредствено и пряко. Но Думите на Живот, които са инструмент на истинната Поезия, могат да променят отделния човек, който е отворен и готов за такава промяна. И още по-точно е да се каже, че истинната Поезия е инструмент на животворящите Думи, защото нейната ценност е именно в това, че тя не е самоцел, а средство. Тогава тези скрити, тайнствени Думи разкриват на човека неговата истинска същност, срещат го със собственото му съкровено Аз и тази среща е Откровение, което преобразява. А преобразеният и възвисен човек с ново съзнание, на свой ред се превръща в сътворец със Словото-Бог и употребяващ в живота си Думите на Живот, които имат силата да преобразяват този свят и да го доведат до хармония с мечтите му.“

– Какво ви дава сили да продължавате да творите?
– Духът!

София, 9 септември 2023 г.

Роман Кисьов
______
* Интервю за целите на Международната академична програма „Живописна България“. Въпросите са на Йоанна Гудалова, докторант по българска литература в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, която е част от екипа на същия университет, разработил литературен маршрут, включващ поети, които се занимават и с друг тип изкуство. Заглавието е мое. Б. а.