Фото: Пени Делта / Peny Delta (Патра, Гърция, 2022)
Името на Роман Кисьов не е непознато за онези, които следят развитието на младата ни поезия. Характерна отлика на стиховете му е богатата им метафоричност. Лапидарни и иносказателни, те говорят за висока поетическа култура и взискателно отношение към таланта.
Иван Матанов (1996 г.)
През втората година на студентството у бъдещия живописец пламва още едно огънче – стихотворството!… Започва не борба, а се ражда единство между четката и словото. Което в картините остане непоказано, думите го дописват, но не като превод, обяснение или илюстрация, а като виждане, философия, взаимно допълване… Зрителят застава срещу платна с вписани в тях стихове. (…) Роман Кисьов помага на читателя да пречиства сърцето и душата си за възприемане на Господното слово като едно изконно търсене на Истината, като… духовно зрение!
Георги Киров (1995 г.)
„Вратите на рая“ не е от познатия тип първи книги, събрали най-доброто, което авторът е написал до момента и нищо повече. Тя е определено физиономична – и от етическа, и от естетическа гледна точка. Допада ми опита на Роман Кисьов да бъде поне малко по-добър християнин, отколкото сегашното време позволява това. И по моему точно в този „опит“ се състои същинската ценност на книгата, не само опираща се, но и до голяма степен разтваряща се във вечните проблеми на християнския морал, който всъщност си е общочовешки.
И чудесните рисунки на автора, които не знам защо, ме отнасят към стенописите на Матис във Ванс, от които може би е тръгнал поетът-художник, но е отишъл по-нататък в лаконизма и синтеза на линията.
Йордан Янков (1995 г.)
Книгата („Вратите на рая“) на този млад поет и художник, освен с чистотата на словесния и на художествения рисунък, се отличава и с нещо колкото важно, толкова и рядко срещано, особено в стихосбирките на по-младите: с наличието на впечатляващо морално кредо, което кристалните криле на хармонията, царуваща в тази млада душа, извисяват до поетични и философски прозрения.
Роман Кисьов е наясно със себе си, с мястото си в света, и онова, на което се е посветил, е стремежът – към усъвършенстване, към постигането на по-доброто и в живота, и в света около себе си. Неговите стихове се четат леко, те са светли, от тях бликат духовност и вглъбеност.
Преди време в един обзорен критически текст за съвременната българска поезия бях причислила Роман Кисьов към малцината, за жалост, представители на така наречената „духовна поезия“, или поезия, обърната към Бога. В новата си книга („Криптус“) Роман Кисьов е потърсил други измерения на собствената си територия, позната от предишните му книги.
Още една основна тема има в тази четвърта книга на поета: тема, която дълбоко и искрено го вълнува – това е темата за творчеството и за съдбата на оня, който дръзва да създава духовност в едно общество, което не само е бездуховно, но и проповядва разрушение, насилие, омраза и отмъщение. Тези две теми близко и плътно се преплитат в една част от стиховете, съставящи книгата „Криптус“.
Книгата носи подмолното течение на една начетеност, която не е показна, а е органична част от тъканта на стиховете.
Валентина Радинска (1995, 2004 г.)
Това е книга („Вратите на рая“) с подчертано свое, специфично пространство. Много неща в нея навеждат на размисъл за архетипите, за изначалните субстанции… Книгата на Роман Кисьов органично намира своето място в един твърде актуален кръг от въпроси пред поезията… За мене тази стихосбирка е стъпка по пътя към Словото.
Елка Димитрова (1995 г.)
Модерността в неговата стихосбирка („Вратите на рая“) не е във фòрмата ѝ, а в основния въпрос, който струи от всяко стихотворение: „Кой съм аз?“. Така той става своеобразен Одисей, който пътува към тайните на живота: на неговите радости и горчивини, кръговрати и вечни завръщания към корена или към приближаването до Бога.
Роман Кисьов твори, разгадавайки непрекъснато в поезията си тайната на битието… Тайната е храна за неговите стихове, но тя го и свързва с духа на словото Господне, тя е връзката между земята и небето.
…и в новата си стихосбирка „Криптус“ поетът Роман Кисьов остава в атмосферата на поетична територия, дълбоко негова, специфично лична, безпределно изстрадана. Това е атмосферата на божественото, на духовно-извисеното, на вътрешно-вглъбеното страдание и просветление. (…) Образът на поета трайно се налага в този пътепис към душата – образа на човека, който като Иисус, като Месия повежда другите към непознатите и загадъчни територии на душата. Поетът със своите фибри и духовна нагласа се оказва идеалната личност, която умее да чете „криптуса“ на душата и оттам да я оживява – тя да придобива нови емоционални и мисловни преображения. По този начин в стихосбирката си Роман Кисьов поетично-метафорично сблъсква тайнописа на душата с откритите конфликти на историята, на времето, на съдбата на човека.
Роман Кисьов се утвърди като поет на духовната поезия. А това е лирика, която има не само религиозен характер, но и такава, която изразява себевглеждането на поета, разпънат между битието на Земята и взора към Небето. (…)
Определям поезията на Роман Кисьов в „Гласове“ не като чисто религиозна, а духовна, защото тя е пропита с голяма любов към човека – към неговата святост, доброта, стоицизъм и вътрешна хармония на емоциите и интелекта. Тези качества той натрупва в диалога с видимостта на земните си дни, но и с гласовете на мъртвите, на предците, на митични герои. (…) Тъкмо това насищане на стиховете с фигури и метафори от библейски порядък ги прави оригинално-самобитни, стихове, които деликатно се противопоставят срещу технологичния дух или на катастрофичните чувства. (…) Стихосбирката на Роман Кисьов „Гласове“ не е книга за демонстрация на поетично майсторство. Такова Кисьов отдавна е доказал, че има. Тя е демонстрация на поетично и философско мислене. (…) Стиховете на Роман Кисьов в „Гласове” доказват, че наистина Поетът е чудо. Те ни подканят да станем хора, които не само чуват, но и се мъчат да разберат, да прозрат онези гласове, които ни отвеждат към светове на Светлина и Доброта, Хармония и Божествен Мир.
Поезията на Роман Кисьов отдавна има свое лице, свой профил, своя багра в българската литература. Той е един от най-големите майстори на стихове, чрез които общува с Бога, с отвъдното. (…) Затова е един от ярките майстори на високата духовна поезия. Казвам не „религиозна“, а именно „духовна“, защото тъкмо това определение обема и двете понятия.
Мистичността в творбите на Роман Кисьов не е в чист вид религиозност: тя е свързана със стремежа на лирическия му герой да превърне самия себе си в символ на светлия нравствен катарзис, който отвежда до чистота на помислите и сиянията на божествеността. Затова и поезията му е размишление за земното и небесното, святото и порочното, видимото и невидимото – всичко онова, което отвежда до греха или възвисяването на човека в ежедневните му действия. Така поезията на Кисьов е една изповед между земното и небесното, между Бога и бита…
От баща си – Здравко Кисьов, Роман наследява вглъбеността, философичността, метафоричността на изказа, лаконичността на стихотворната форма – наследство, което го прави да пише поезия от най- висш порядък.
Със стиховете си Роман Кисьов превръща поета в жрец на словото, в шаман, който ни повежда по пътищата на тишината и тайнствеността на думите, водещи ни в зрими и отвъдни светове – и така ни сродява с магията на природата и вечността, с магията на откровението. А това е сливане на човека с тази природа и духа на Всемира, Космоса. Затова и поезията му е дълбоко съзерцателна, мистична и същевременно изпълнена с много светлина и благост.
От излизането на първата му стихосбирка „Вратите на рая“ (1995) до днес – цели 29 години – Роман Кисьов се утвърди като значително име в съвременната българска поезия. Той завоюва признание най-вече чрез изграждане на свой самобитен поетичен профил. Без да взема своите теми от съвремието, природно-материалното или исторически-коренното, поезията му се движи в орбитата на категории като Божествено, Мистично, Метафизично, Вселенско, Космично. Той е от малцината български поети, които създават чиста християнска лирика. (…)
Поетическата сила в стиховете на Роман Кисьов се ражда от страстта му да открие в кратки или по-дълги строфи тайната на пребиваването на човека на Земята, връзката му с видимото и невидимото, със земното и небесното. Всяко негово стихотворение е малка философска притча-размисъл върху този вечен стремеж на човека да се съизмери с големите категории на Вечното, на Абсолютното.
Новата му стихосбирка „Епитафии“ схващам като приземяване на това летене, на устрема на човека към загадките на земното и небесното. Тя е крайна точка. В нея авторът поставя своя лирически герой в драматична екзистенциална ситуация – на предела между живота и смъртта, между постигнатото като жизнена биография и на началото на пътя към отвъдното, приласкан от Смъртта. (…) Роман Кисьов извежда мисълта, че епитафията трябва да фиксира достойния и праведен живот на мъртвия. Защото именно този живот му определя светлия живот там Горе. Така неусетно поетът прокарва мисълта за любовта към Бога и неговите нравствени постулати като писани и неписани закони за живот тук на земята. И тази своя епитафия той всъщност завещава на Времето, на поколенията. Така че, пътнико, помни:/ в деня на Страшния съд/ безстрашен ще застане/ пред Съдията само онзи,/ който на Земята/ със страх от Бога е живял („Епитафия на воина“). Въобще това общение с Бога е характерно за цялостната поезия на Кисьов. (…)
Книгата е художествено оформена от самия автор, с черно-бели снимки на стари гробни паметници, които допълват атмосферата на тайнственост, смирение, покаяние и божествена светлина. Затваряш тази магнетична стихосбирка и неволно си задаваш въпроса: А каква ли би била моята епитафия?
77-те псалми (в книгата „Псалми“ на Роман Кисьов) всъщност очертават пътя на проникване на човека в Божественото и на Божественото в човека – тази симбиоза, която ражда вечна хармония в нашата душа, която ни отвежда от земните грехове до божественото откровение, от земната несрета до божественото просветление. Затова в строфите на Роман Кисьов тече своеобразен диалог между човек и Бог, между Земя и Небе. И този диалог всъщност възпроизвежда своеобразен катарзис в душата – катарзис, който е сливане с диханието на Божественото: Бог се явява наш Закрилник, наша Утеха, наша Опора. Този диалог се извършва чрез силата на Словото – то е тази свещена трансмисия, която свързва земното с Божественото, то материализира стремленията ни към чистота на помислите, пречистени от земните грехове. В една дълбоко съкровена книга Роман Кисьов се обръща към Бога, Божественото и извършва своеобразен рапорт пред Бога. И този рапорт съдържа в себе си и възторг, и разкаяние, и проникновение – изживявания, които образуват духовната тъкан на книгата, нейната екзистенциална наситеност. (…)
Псалмите на поета образуват поетико-словесна симфония, която разкрива динамиката на вечния въпрос за смисъла на живота ни тук, на Земята, за смисъла да бъдем праведни, да бъдем в хармония с доброто и светлото.
Крум Гергицов (1995, 2000, 2005, 2009, 2017, 2024, 2026 г.)
Ето ги трите стълба на поезията: да въздействува, да извисява, да просветлява. Поезията на Роман Кисьов прави именно това.
„…Поезията е основа на обществото, както добродетелта е основа на държавата. Религията е смесеност от поезия и добродетел.“ (Новалис) Тези думи са записани преди повече от двеста години. Те ни помагат да прозрем неизчезващата потребност на човешкия дух да твори поезия. Ала нека и преподредим думите на поета Новалис, като речем: добродетел на поезията е религията, религиозността. Поезията е ВЯРА, глас на творящата духовност, непостижимо усилие да се съгледа лицето Господне. Именно тази моя преподредба от думи бива доказана от поезията на Роман Кисьов.
Роман Кисьов е един поет с много дълбоко християнско чувство, той е, бих казал, син на Светлината… (…) Мисля, че е съвсем ясно колко той е отделящ се, отличаван и отличаващ се… Той е един пилигрим, наистина…
Кръстьо Станишев (2000, 2003 г.)
Тази акустика на думите и тази перспектива в поезията на Роман Кисьов са толкова необичайни и своеобразни, респектиращи. Макар той да има едно стихотворение „Черно на бяло“ и самият често да рисува и графика, поезията му е най-далече от черното и бялото, макар да е поезия на контрастите, на усещането за тези контрасти, тя съвсем не е черно-бяла. В нея има толкова нюанси, толкова пластове, толкова подтекст…
За мен поезията на Роман Кисьов е едно откритие и една светлина, нещо, което приветствам и което ми дава надежда, че светлото начало у човека е вечно.
Надя Попова (2003 г.)
Тези „откровения в стихове“ (за „Пилигрим на Светлината“) обаче са далеч по-отворени спрямо други нерелигиозни зони и дискурси, повечето от тях звучат като притчи, които диалогизират с прости човешки светове и отвеждат към богат, множествен смисъл.
За да сбъдне изцяло заглавието си, четвъртата книга на Роман Кисьов „Криптус“ имаше премиера в криптата на храма „Александър Невски“ на 12 октомври 2004 г. Един от автентичните представители на т. нар. религиозна поезия у нас е написал най-изисканата си книга. В сравнение с предишните му стихосбирки, тук има повече несмиреност и етическо несъгласие.
Поезията на Роман Кисьов знае, че религиозното не е инвентаризация на библейски персонажи и сюжети, а опит на същностното съществуване, отлято в лични ритуали и интимни молитви. Поезията като литургия на всекидневното създаване на смисъл.
Пламен Дойнов (2004, 2005 г.)
Роман Кисьов е във висока и невидима реалност, поетична, изпълнена с труден подвиг, очертана от правия път към поезията, необходима на всички ни и най-вече към спасението, към което ни викат и ни казват, че ние сме и служителите на Духа, по пътя именно на служението на спасението.
Кирил Борисов (2004 г.)
Аз познавам и ценя поезията на Роман Кисьов, още от първата му книга… В известен смисъл дори бях съучастник в нейното излизане, защото тя беше отпечатана като получилата Националната награда на издателство „Христо Г. Данов“ през 1995 година. Това беше най-добрият ръкопис от множество, над стотина ръкописи, които се появиха, и всъщност наградата беше излизането на книгата. И още заглавието на първата му книга („Вратите на рая“) добре показваше, че това е една небесна поезия. (…)
В този предговор (на Ефтим Клетников, към книгата „Гласове“) много добре е проследена една традиция в световната поезия, към която се приобщава и от която излиза поезията на Роман Кисьов, като се започне от Орфей, през Хьолдерлин, Уилям Блейк, до Пол Валери, Райнер Мария Рилке… Една поезия, която държи и отстоява сакралността на Словото, противопоставено на „земния град“, ако си послужим с това теологично определение. Тази поезия създава една действителност небесна… Наистина е небесна поезия, както и сама се нарича… (…) Аз бих тръгнал към интерпретацията на тази поезия от нещо друго, което е също така подчертано много и е доста осъзнато от поета, защото Роман Кисьов не е от поетите „пеещи птички“ и стихийни поети, напротив – той е не само ерудитски поет, но и, бих казал, конструктивен поет… Бих тръгнал към тази поезия от едно противопоставяне между видимото и невидимото. Още повече, че самият Роман Кисьов, макар и поет, той е първо по образование художник, и не само по образование – той е представител на съвременните визуални изкуства. И в собственото му творчество, не само, че той илюстрира сам книгите си, че прави илюстрации към поезия и осъществява едно сливане между визуалните и словесното изкуство в ред манифестации, пърформанси, които прави и др., но, подчертавам това: художник и поет (защото художниците са поетите на видимото), и той много добре разбира стойността на визуалната същност на образа и в поезията. (…) Поезията пък е изцяло нещо, което представя само невидимото в света и неслучайно думата „гласове“ (както е заглавието на тази книга, което имплицира една звукова действителност) е точно оня образ, който най-добре изразява същността на тази поезия в нейното желание да улови невидимото. Невидимото, не само като трансцендентност, но и невидимото като същност и като иманентност на нещата…
Светлозар Игов (2009 г.)
(…) Обсебеността на Роман Кисьов от фигурата на Орфей намира израз в девет стихотворения, две от които включени в стихосбирката „Криптус“ (2004), а останалите седем – в последната му стихосбирка „Гласове“ (2009), където са включени в цикъла „Осмото чудо“. Характеристиките на античния персонаж са пречупени, за да се впишат в една християнска визия, в която се преплитат идеите за вечния поет, за поета-Бог, поета-Слово. Както вече споменахме, от най-ранните години на християнството Орфей е сравняван с Давид и с Христос, Добрия Пастир. Паралелите между живота на Орфей и на Христос са широко разпространени в средновековните общества и това поддържа героя жив в народното съзнание и въображение и го прави по-привлекателен за устното творчество.
В поетиката на Роман Кисьов Орфей влиза в разнообразни роли, които постоянно прехождат от езическите към християнски аспекти на образа и обратно, за да се слеят в една обща религиозно-синкретична концептуализация на персонажа. Героят е вечният поет („Във всяко време/ Поетът е вечния Орфей“), призван да спаси красотата на света („Роденият поет пристига в този свят/ за да спасява Красотата/ от неговия ад“), Спасителят, слизащ в ада, за да избави Душата-Евридика („отново слязъл в ада/ за да изведе оттам и отведе/ Душата-Евридика/ във света на светлината“), непреходен певец на вечната любов („Дори и след смъртта/ ще продължавам аз да пея –/ както и сега/ и ще продължават да извират/ от моето сърце/ песните на Любовта“), Бог-Отец в Светата Троица („Пристигна Орфей…/ Пристигна Исус…/ Пристигна Духът“), поетът пастир, „извел на паша своето стадо от думи“. И все пак, независимо от полиморфността на преображенията си, Орфей е представен преди всичко като еманация на вечния поет, силата на чието изкуство е постоянно идентифицирана и съизмервана със силата на Божието Слово. Макар и обграден в един християнски контекст, архетипният му образ на съвършен поет остава ненакърнен.
Трактовката на образа на Орфей на Роман Кисьов е представителна и уникална освен със сакрализацията и християнизацията на героя и като своеобразна кулминация на митогенеративните нагласи, свързващи образа му с тракийски произход, израз на ортодоксалния традиционализъм в художественото въображение на българските поети.
Йоана Сиракова (2012 г.)
Из „Употреби на античното в българската поезия: образи и форми“
Моето впечатление от стиховете на Роман Кисьов е, че те са много самобитни, не съм срещал други такива, и една тяхна забележителна черта е, че са много четливи, много разбираеми, не лесни за разбиране, но много четливи и прозрачни, разбира се – за този, който може да ги чете…
Познавам Роман почти от неговото раждане. По-късно, когато се преместих в София, нямах възможност да следя неговото развитие на творец. Известно ми беше, че рисува, и то талантливо – завърши Художествена гимназия, след това – Художествената академия… Разбрах, че е станал един добър, признат и харесван художник. Но за мен беше изненада това, че той пише стихове. Макар че можеше да се предположи – син на поет, израснал в такава среда… Но, да си призная, когато разбрах, че Светлозар Игов, бидейки председател на едно жури, го е наградил и го е предложил за издаване, бях изненадан – приятно изненадан, но изненадан. Следващите години обаче доказаха, че Роман е имал призвание на истински поет, че това не е само хоби – просто, поетично занимание на един художник. В неговите книги поетът и художникът участват равностойно, като си дават една високо талантлива среща. Ето, новата му книга („Яйца на феникс“) е едно бижу на книгоиздаването, тя е един от бисерите на поетичната поредица на издателство „Ерго“.
Иван Цанев (2014 г.)
…Сам поетът е една тайна и не се надявам да вляза и да се разхождам свободно в неговата светая светих. А от досегашните книги на Роман Кисьов имам чувството, че за какъвто и поетически обект да пише, сякаш се въплъщава в него – ако е остров, вятър, море, дърво или цвете, самият поет става остров, вятър, море, дърво или цвете, за да го изрази напълно, подобно на Всесъздател, който се разкрива и говори из-от всички неща в света. (…) Но за над-индивидуалното, мистичното или свръхсетивното, каквато е поезията на Роман Кисьов, биха били нужни други подходи, по-близки на поетическата реч или на Словото. В Градината на Роман Кисьов и дърветата, и цветята крият истинските си имена, познанието на поета трябва да стигне до узнаването на това истинско име, на неговия етимон (но не знаем дали това истинско име може да бъде изречено, и ако бъде, дали ще бъде чуто), до първопричината, доколкото името гради, развива и променя същността, а преминаването на една субстанция в друга е вече тайнство или алхимия, нещо, което не е никак чуждо и на поезията. Така би могло чрез реториката да се осъществи едно навлизане в невидимия свят, в света на невидимите неща. Мисията на поета в тази градина, казва Р. Кисьов, е „да записва мечтите на мъртвите“ (явно не всичко, изречено от поети и философи се е сбъднало, но пък лесно може да бъде забравено, длъжността на Поета у Роман Кисьов е и да помни, и съхранява това огромно познание на човешкия дух). (…) Градината на Роман Кисьов си има свой невидим Градинар, който е навсякъде и чийто Лик Поетът копнее да зърне. (…) Но тайнствеността и, същевременно, единството на поетическата му Градина се дължи предимно на сакралната връзка между Гласа, Словото, Светлината и Духа, гарант за Богоявеността в свръхсетивния мир (или в душата) на Поета, за поетическо ясновидство в илюзивния свят.
Схващанията на Роман Кисьов за поета като „жрец и пророк“, за поезията като „велико тайнство и свещенодействие“, предназначена за „жадните за Светлина“ и за „истинските стойности“, тези схващания, на които авторът дава израз в послеслова си, предан на „тайната йерархия на Думите“, несъмнено препращат към духовните търсения и опит на част от българските символисти, но интересното у него е съзнателното разграничаване от езотеричните доктрини и поетико-стилистични конвенции на школата, довело и до умела реинтерпретация на често срещани иначе митологични и библейски образи. В това отношение отличителни за поетиката и фигуративната му „похватност“ са парадоксът и антитезата, метафората, оксиморонът и каламбурът, придаващи необичайно просветлено, притчово-афористичното звучене на кратките му жанрови форми.
Магиката на словото Роман Кисьов разпознава не само в литературните първоизвори на човешката цивилизация, но и у сродни му по дух наши и чужди поети, на които посвещава отделни творби или чиито стихове, привлечени като мото, нерядко се превръщат в стъпала към нови визии, към себепознание и поетическо усъвършенстване. По този начин „Мистичната роза“ би могла да се възприеме и като авторска сбирка от най-хубавото, писано през годините, но и като любовно съграждан храм на поезията с изографисани светите ликове на чудотворци и светотворци.
Юлиан Жилиев (2014, 2016 г.)
Тази антология („Мистичната роза“) е своеобразен самоотчет на поета за преживяното и изпяното през изминалите двайсет години. Той извръща поглед от преходните и незначителни подробности на ежедневието към вечните проблеми на човешкото битие, към бляновете, радостите и терзанията на душата и ги въплъщава в запомнящи се символи и парадокси. Поезията на Роман Кисьов се отличава от почти всичко, което се пише днес у нас, и заслужава внимание.
Една особено ценна отлика на стихосбирките на Роман Кисьов е, че той като утвърден художник сам ги оформя и илюстрира. Като се има предвид тематиката и стилистиката на неговата поезия, фокусирана върху безплътното и трудно осезаемото, този образен съпровод на стиховете, принадлежащ на самия автор, е изключително ценен за цялостното внушение.
Александър Шурбанов (2016 г.)
Поетиката на Роман Кисьов е разпознаваема и уникална чрез неговото мистично и религиозно тълкуване и разбиране на поезията и света, което е константа в текстовете му, макар че стилово в последните си книги е по-пестелив, текстовете по-лапидарни, иносказателни, родеещи се с притчата и молитвата. Поетът непрекъснато се връща към едни и същи теми и мотиви – за твореца и неговата съдба, за поезията и съзидателното начало, за хармонията, човешката и божествената, за завръщането към корените, пътуването и приближаването до Бога, и поезията като част от това божествено начало, нейния сакрален характер в ранните епохи, когато словото е било магическо и е служило за изцеление на тялото и душата. А вярата, моралното кредо на Кисьов е, че именно тази е мисията на поета и поезията и днес. Да помогне на себе си и на другите чрез словото да се докоснат до Тайната.
Ценното на този антологичен сборник („Мистичната роза“) е, че чрез композиционното решение и цикличната осмислена подредба на творбите, тя се превръща в една съвсем нова книга, а отбелязването на годината на написване на всеки от текстовете е своеобразен ключ за проследяване на това как се е развивала, обогатявала и прониквала в дълбочина визията на поета по всички тези теми в продължение на двадесет години.
Аксиния Михайлова (2016 г.)
Удоволствие е да се прочете такъв личен антологичен сборник като „Мистичната роза“. В него аз разпознах изреченото, отвъд жеста на изричане. Роман Кисьов знае точно какво прави с думите. Не бърка в словесната торба, за да извади оттам подходящи словоформи, които да заглажда и украсява до постигането на приятна мисъл. Той разчита на едно боговдъхновено слово, което пълни, а не оригиналничи и не се суети. От това слово търсещият ще усети лек подводен тътен, ученикът ще замълчи, а майсторът ще го сложи благоговейно на масата си като хляб.
Изреченото мистично откровение има особена вибрация, тя стига в различна степен до читателя, според собствената му подготвеност да откликне и да продължи – у един поражда само смътен гъдел под лъжичката, на друг дава благо усещане, а трети може направо да напипа в джоба си ключ към собствени духовни портали… Но какво от всичко това ще се случи, поетът – сътворител на словесното тайнство, не знае. Неговата работа е да опразни себе си от себе си, за да стане съвършен проводник за мистичното откровение, за тайната на тайните, за онази разлистваща се роза, която съдържа в себе си и живота, и смъртта, и е… мистерия.
„Мистичната роза“ е великолепен том с избрани стихове, в който Роман Кисьов, не просто е събрал най-доброто от досегашното си творчество, но и е осмислил по перфектен начин връзката със самия себе си – проследил е пътеките, по които се е движил, отбелязал е старателно километричните камъни и чешмите, от които е пил вода, но и кладенците, които сам е копал за следващите поколения. Знам, че говоря доста метафорично, но нямам друга дреха за усещанията си – словото в тази книга е твърде високо и човек, ще не ще, се опитва също да се повдигне на пръсти, говорейки, за него. (…)
Бог, Светлината, Истината, Пътят, Дървото на живота, Тайната, Поезията… буквите и знаците, библейските истини, на които се крепи живота, съмнението и вярата – това са ключовете към поезията на Роман Кисьов. Но клишето „религиозна поезия“ не прилепва към нищо от написаното. Защото то е отворено и пластично, променящо и все пак внимателно към неизменността.
Виолета Христова (2016 г.)
Пред нас е възхвала на поезията с почти библейски размах – множество фини вариации на разграничението между думи и слово, множество първозданни доказателства изобщо за смисъла и мисията на поезията. Критичната маса стихотворения в солидния том показва Кисьов като автор, който съзнателно стои извън общото русло на съвременната ни поезия, стои извън поколения и шумно сблъскващи се поетики, за да остане верен на своята мярка за духовност. Или, ако прелистим дори набързо претворената от него македонска поезия, ще установим, че Кисьов може да бъде прочетен далеч по-адекватно в нейната традиция. Простота, яснота, пластическо спокойствие, отказ от реторически украшения, работа с ключови понятия… защото Лице безкрайно е небето/ а моето лице сега е/ без профил и без сянка. Прочее, на финала на антологията може да прочетем авторитетни чуждестранни мнения за творчеството на Кисьов, като че ли повече познат и обичан отвъд нашите шумни предели.
Марин Бодаков (2016 г.)
Пътуването към себе си и пътуването към божественото си подават ръка в тази богата на внушения книга („Мистичната роза“), търсеща „свещени древни думи“ през „пластове от йероглифи“, които са завинаги вдълбани и застинали в сърцето на възкръсналия, който отново се учи на Тайнството – как да съзидава с думи и да изгражда божественото съзидание въпреки материалното и земното творение. (…) Автентичното звучене на тези силно одухотворени поетични творби допълнително допринася за по-дълбинното възприемане в чистотата на посланието на отделните поетични картини, а също и на творчеството на поета-художник Роман Кисьов. Неговият изобразителен талант, разгърнат в изящни графични творби, които веднага проговарят, се съчетава блестящо със словесното му умение да рисува образи и картини. Този вид дихотомия не противоречи на поетичната природа на автора, а точно обратното. И в това е мистичната магия на неговата ефирна поезия, вечно търсеща образа на поета там, където от векове се намират пророците и жреците, способни да сътворят чудеса.
„Епитафии“ от Р. Кисьов е логично продължение на предишните му поетични книги („Яйца на феникс“, „Светът на думите“ и пр.) и в този смисъл е неотменна част от неговата силно отличаваща се поетика, изграждана с вещина през последните три десетилетия. Едновременно с това, тази нова книга се явява фундаментална за творчеството на поета художник, именно защото по ярко изобразителен начин успява да обедини в необикновената си концептуалност ядрата на дългогодишните му художествени търсения около вечните теми за: Пътя, Спасението, Катарзиса, Светлината, Сянката и Съня. Сънят е важна духовна територия в поезията на Кисьов, а в „Епитафии“ сънят е изследван като междинна зона между живота и смъртта, земното и отвъдното, в която краят и началото се преплитат, сътворявайки нови състояния на духовността. Ето защо смъртта (с цялата ѝ гранична условност) се оказва само една междинна (и кратка) спирка между различните форми на живот.
Стихосбирката „Епитафии“ (изд. „Ерго“, 2024 г.) от Роман Кисьов е не само много различен в концепцията си литературен проект, който включва редица философски и мъдри прозрения за човешката натура, за божественото начало и за етичните норми на границата между тук и сега, там и отвъд, но освен това представлява и ярък, напълно завършен във визуално отношение художествен продукт. Дизайнът на книгата, оформен също от автора, впечатлява с неговите лични авторски изчистени черно-бели фотографии на надгробни каменни плочи от различни места на Балканския полуостров и другаде. Оформлението му придава друг мащаб на книгата, увеличава автентичността, подсилва още по-осезателно уважението към смъртта, което липсва в реалностите на днешния свят, а освен всичко изброено – по особен начин дописва акордите на тишината като особен знак за изчезващата духовност. (…)
Животът като сън е една от вечните теми в изкуството, а при този утвърден автор въпросната проблематика е надстроена със силните семиотични знаци и нравствени категории в християнството.
Всички тези художествени постижения и етически фактори, взети заедно, превръщат „Епитафии“ в една от пътеводните книги на раздираното от войни съвремие, със силни и категорични в посланията си стихове, в чието духовно ядро е кодирана светлината на поета и художника Роман Кисьов.
Патриция Николова (2016, 2024, 2025 г.)
Кохерентна поезия, която много старателно не прекосява собствените си граници на мистическо Богопостигане. Кисьов изгражда едновременно умопостижима и заплетена метасимволна догматика, чиято съдба е да бъде разчленена на квазифонемно ниво. До такава степен, че първоначално очертаните от светкавиците на най-интимните му прозрения Поет, Природа и Бог, заживяват свой нов, неповторим живот на единствено свръхсъзнателни елементи.
Петко Недялков (2016 г.)
Поезията на Роман Кисьов може да се определи като мистичен път към тайните на естеството. По този път човекът търси връзката между себе си и Бога. Още първата стихосбирка на поета „Вратите на рая” поставя читателя пред градината на човешкото несъгласие с предопределеността. Това не е поезия, обвързана само с определението религиозна, тъй като то стеснява художествените внушения на стихотворенията, като ги насочва в една-единствена посока за размисъл.(…) Ако проследим идеите, заложени от поета в заглавията на неговите книги, то бихме открили смислотворния механизъм, присъщ на изчистената и деликатна поезия на този оригинален автор. „Вратите на рая“ (1995), „Сянката на полета“ (2000), „Пилигрим на Светлината“ (2003), „Криптус и други стихотворения“(2004), „Гласове“(2009), „Градината на тайните“ (2014), „Яйца на феникс“ (2014) – заглавия, провокиращи рецептивната нагласа, защото са поставени на границата между обичайно и необичайно използване на познати от културната традиция образци, внушаващи духовни послания към мислещия човек. Този Духовен човек в поезията на Роман Кисьов би могъл да бъде определен като пилигрим, вървящ по пътя на мистичното преоткриване на хармонията, истината и красотата.
Звезделина Братанова (2016 г.)
„Мистичната роза“ е осмата по ред книга на поета Роман Кисьов. Може да се каже, че за своето около тридесетгодишно присъствие в българската и световната поезия той създаде забележително творчество и се наложи като майстор на изящната словесност. Това е неоспоримо. Той е един голям творец, който е не само поет, но и художник, преводач, мислител и търсач в областта на духа. (…) Като един конквистадор в един невидим континент Роман Кисьов сякаш е водил свой дневник за срещите си със земни и духовни същности. (…)
Но нека да се върна към евангелския стих, който принадлежи на Спасителя на човешкия род. „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни”. Поезията на Роман Кисьов признава наличието на Истината. Той не се съмнява Кой е Истината, Пътят и Живота. В наше време, когато се шири едно странно разбиране, че има безброй „истини” и че всяко отделно мнение е с правото на истина, поезията започна да губи твърда почва. По-точно, поезията загуби своето небе.
Съвременният агностицизъм и плурализъм имат претенцията на освободеност, но това е своеволие на надменността. Свободата е същност на истината, свободата произтича от истината и ако отричаме Бога, то отричаме истината, а без истина няма свобода. За твореца липсата на свобода означава липса на източник на творчески сили. Така истината дава свобода, а свободата е творчество.
Така прочетох аз антологичната книга на Роман Кисьов „Мистичната роза”. Няма да скрия, че, тъй като и моето дишане и сърцебиене са православни, то при своя прочит на поезията му се присъединих към него като конквистадор в похода му към невидимия континент на истината, свободата и творчеството.
Румен Денев (2017 г.)
Познавам Роман Кисьов като автор отдавна и спокойно мога да кажа, че той е от тези творци, които са намерили своя път (или, по-скоро, Път) и неотменно го следват. Макар и не много на брой, стихосбирките му впечатляват със спокойно, стабилно поетическо сияние, което идва от мистичното, притчовото, философското или, най-общо казано, от ненатрапливото, но всемогъщо присъствие на Духа.
Петър Чухов (2020 г.)
Книгата на Роман Кисьов („Насън и наяве“) е невероятно богата на чувства, на състояния на притихналост или активност и безброй много техни нюанси. Като читатели сме поставени постоянно на тънката граница между будността и съня. (…) Книгата може да се чете по два начина – и на един дъх, и като ювелирни ескизи, които по всяко време можеш да разгърнеш напосоки, потъвайки в естетическа наслада от срещата със словото и мисълта. Създадени като полифонично съчетание на нежност, дълбочина и искреност, тези кратки ескизи са сътворени с невероятен финес и виртуозност, без обаче авторът да клони към някаква формалистична естетическа елитарност. Напротив, ако трябва да ги определя с една дума, ще използвам думата човечност. Тази хуманистична отсенка прозира и в страданието, и във възвисяването. (…) Метафоричността на тези кратки истории е другата сила на автора. Енигмата на необяснимото, недоизказаното. (…) Книгата „Насън и наяве“, погледната като цяло, е сякаш талантливо оформена метафора. Кое е истинското – нашето „насън“ или нашето „наяве“? И къде повече е творецът в тези две преливащи се състояния? Къде сме по-истински?
Росица Чернокожева (2022 г.)
Вярата мълчи, но не понеже няма какво да каже, а понеже иска да чуе: Думите… Да ги чуе и да ги поеме в шепите си. Интересно действие: свидетелят говори отгоре, вярата поема отдолу, за да разпръсне думите. Като семе да ги разпръсне: те трябва да поникнат, да паднат не на камък, нито на спечена глина, а на угар, че да поникнат. Поезията на Роман Кисьов не е херметичен вакуум, поезията на Роман Кисьов е съобщителен инструмент, механизъм за сближаване. Редосеялка: движението се трансформира от вертикално в хоризонтално, идва сеячът-поет, за да посее и да чака богатата реколта. Той напредва из браздата, с широк замах разхвърля семената-думи, надявайки се, че те ще намерят благодатната почва, за да избуят обилно и най-вече – с плодове, с много плодове. А плодът на думите е, когато те се вмъкнат дълбоко в душата на човека и там преобразуват тази душа от огрубяла, освирепяла, оглупяла в нежна, милостива, умна. Целта на поезията е точно това: да пречисти душата, да я облагороди и възвиси. Поетът е думоделецът, призван да извърши това…
Митко Новков (2022 г.)
Роман Кисьов е един от големите християнски поети в съвременна България. „Мистичната роза“ е не просто книга, а откровение, което ще остане завинаги в културната ни история. Една от най-забележителните поетични антологии в съвременната ни поезия!
С цялото си поетично и художествено творчество Роман Кисьов като истински потомък на Дон Кихот воюва срещу ветрените мелници на бездуховността, за да открие подстъпите към вечния живот, освободен от оковите на насилието, на фанатизма, на тиранията. Затова и не от вчера отдава огромно символно значение на епитафията, възприемана от него като откриване на път към живота след смъртта, на път към възкресението посредством присъединяването към Вожда на Силите на Светлината. (…) Спасителят на думите е с нас – „духът му е на светлинни крачки пред него“, а той, поетът, мислителят, ваятелят „стъпва предпазливо – от страх да не настъпи някой ангел“. Така трябва да го четем и ние, тъй като от думите, от изскачащите от въображението му образи, от камъните, в които са въплътени човешки души, ни наблюдава „Окото на Всевиждащия – Твореца на Всемира“.
Георги Цанков (2023, 2024 г.)
За мене поезията на Роман Кисьов е метаезик, метафизичен език. В неговия език винаги има светлина, винаги има преображение, и ако забележите, във всичките му стихове винаги има контраст – между преди и сега, или някога и във вечността. Сякаш всичко, което той пише, е преход – една преходност, която той отдава в името на нещо, което ще остане във вечността и ще пребъде Отвъд. Така че, има една велика трансформация (метаноя), едно преображение…
Цялото творчество на Роман Кисьов действително е принос на Олтара на Твореца – на Бога на Истината и Светлината. Напълно според думите на Самия Христос. Много важен е не само дарът, но и самият олтар, който освещава дара. Творчеството на Роман Кисьов е уникално, защото е уникален самият олтар, на който той принася своя плод, своя принос. И това прави още по-значим самия принос. Затова неговото творчество е вечно, то има свещен характер. Поезията на Роман Кисьов съдържа в себе си и висините на мистичното, храмовото, но и онова, което всяка душа, като храм на Светлината, може да отрази и да огрее и друг, за да може и той да стане пилигрим на Светлината.
Цветан Гайд (2024, 2026 г.)
(…) Поезията на Роман Кисьов слива в едно традиция и новаторство. От една страна, в нея отеква гласът на Далчевата поезия, а от друга страна, чрез графичното си оформление и подредбата на стиха тази поезия носи усещането за една авангардност, вписваща се в световната поетическа традиция.
Поезията, която създава Роман Кисьов, е различна от познатото ни до този момент. Тя въздейства, извисява и просветлява читателя чрез своите послания. Тази поезия не би имала същото въздействие без своето съчетание с изобразителното изкуство. Всички книги на Роман Кисьов съдържат в себе си рисунки на самия поет. Тази практика, позната ни още от Гео Милев, носи усещането за синтез, за завършеност на представеното изкуство. (…)
Включените в поетическите книги на твореца Роман Кисьов рисунки отвеждат читателя до мистичния свят, загатнат вече чрез словото. Те самите са визуална поезия и заедно с думите раждат образа на спасението за човека и светлината, възможна само в един свят, където с човека неотстъпно е Бог.
„….Някои литературни критици побързаха да ми поставят етикета „религиозен поет“, споделя поетът художник и в думите му личи не толкова недоволство, колкото усещането, че и религиозното чувство, и творчеството са останали неразбрани. (…)
Творчеството на Р. Кисьов е точно такова – мистично. То има силата да променя. Изправя ни пред самите нас и разкрива части от същността ни. Да наречем това творчество религиозно би било недостатъчно. То е духовно, философско творчество, което споделя православието в някаква негова „ранна“, сякаш забравена от самите православни фаза – когато то е много повече вяра в спасението на човека от самотата му и възможността да бъде щастлив в един облян от светлината на Бог свят.
Чрез прекрачването на границите в различните изкуства и сливането на образ и слово творчеството на Роман Кисьов преобразява човека. Вярата в спасение на душата, която му дава, изтръгва мрака от представата му за безкрайността на битието и я прави приветлива. Творчеството на Роман Кисьов е любов към човека, една слята словесна и образна поезия, която е модерна и същевременно с това готова да остане във вечността. Тя е мост, по който човекът да достигне Духа и онзи мистичен свят на успокоението. Тя е едно истинско вдъхновение.
Йоанна Гудалова (2024 г.)
Поезията на Роман Кисьов се явява пространство на съзерцание, в което словото преминава отвъд естетическото и се доближава до молитвеното. Това е поезия, която не настоява, а води – тихо, последователно и дълбоко навътре.
(Из анонса на Художествена галерия – Русе за премиерата на книгата „Псалми“ от Р. Кисьов на 22.04.2026 г. в Галерията.)
Роман Кисьов се интересува от човека като парадоксално същество, раздвоено между дух и материя, между благослова и баналността на злото, между спасението и гибелта. Зад неговите „стихознамения“ надничат лешояди и ангели. И едните, и другите чакат своя дял от човека. Звукописът е осезателен в това творчество – парономазия, алитерации, натрапчиви вътрешни рими, чрез които езикът започва да се разпада и да застива в гротесктни форми. Авторските рисунки допълват поетическия изказ, за да превърнат концептуално „Апокалипсис. Стихознамения“ в една от най-завършените книги на поета.
Мария Калинова (2026 г.)
Роман Кисьов е един от представителите на новата школа на поезията в България, от поколението, което може да се счита напълно освободено от каноните, които спъваха поетичната дейност през комунистическия период. Самонаблюдението, въпросите за такъв тип свобода, каквато още се търси в Източна Европа, но най-вече за любовта и съществуванието, за красотата, поезията, за чудото на думите, творящи чрез себе си, за един друг свят с понятия и смисъл, които понякога могат да изглеждат независими от реалното – това са темите, характерни за Роман Кисьов. Маниерът на квази-изображението, понякога със сценографски акценти, в които се конструира словото, възможно за една страна на духа, върви по две направления в света на красивото: поезията и изобразителното изкуство.
Може би това е пътят, по който можем да чуем шепота в „Света на думите“, който тръгва от душата, сърцето и мисълта на Роман Кисьов. Като разгръщаш страниците на тази книга, в която поезията е съпровождана от илюстрации – подписани също от Роман Кисьов, получаваш идея за допълване. Или ако се изразим с терминологията на Рьоне Юиге (René Huyghè), книгата отвежда очите и мисълта към „зоната на видимото“, за да може после, като разлисти страниците, читателят да може да стигне близо до мястото, където властта на литературата се преплита с властта на изображенията, във вътрешността, в сърцевината на „света на думите“ на автора. Един свят, който е изплетен от отсенките на интроспекцията, но и на мистичното, със стъпки откъм вътрешността му, там където поезията изглежда като „ангелско крило“, към „външното, в свят, с толкова светлина и красота, но в който, понякога, както пише Роман Кисьов, „оплаквам слънцето / което оплаква семената / паднали на суха земя“. Интересен е начинът, по който пише авторът, понякога сякаш „вижда“ изображението и в думи. Казано по друг начин, поезията според него изглежда че е преди всичко/по-скоро образ, търсене на най-простия, най-прекия път към определящата дума за някое душевно състояние, мисъл, идея. Облечен някак си между доброто и сивото или дори в сенките на мрака, между нощ и ден, между време и край, той пише така, сякаш търси отговори между гънките от тълкувания на символа/думата, но като създава интересни метафори, включително от гледна точка на образната проекция.
Мариус Келару – Румъния (2003, 2014 г.)
Роман Кисьов е изключителен поет.
Думитру М. Йон – Румъния (2003 г.)
За българския поет Роман Кисьов светът е пронизан от Божията благодат, земя и небе, живот и смърт са така тясно преплетени, че дори положените върху гроба цветя пускат корени в отвъдния живот.
Александър Говорков – Русия (2003 г.)
Това е светла поезия, която се осъществява под знака на светлината, светите неща и красотата. Това е поезия на Родения поет, който „пристига в този свят, за да спасява Красотата от неговия ад“.
Става дума за един изключително оригинален автор с дълбок поетичен и философски епицентър, който встъпва зряло в идентитет още с първата си поетична книга. Неговите следващи стихосбирки, включително най-новата („Гласове“), са само концентрични кръгове, които се отварят и разширяват от един и същ център, оставайки отворени за новия наплив на въображението, чиято магистрална линия се напоява от извора на мистичното и религиозното разбиране на поезията и света. Това от своя страна пък говори, че се намираме пред един консистентен поетичен свят на поет с изградена визия, чиито отделни стихосбирки са само глави на една отворена хармонична Книга, или с езика на музиката – партитури на една монументално замислена лирична симфония. (…) И в „Гласове“, както и в предходните свои стихосбирки, Кисьов се утвърждава като поет на тайната. В своето есе със сугестивното заглавие в тази посока „За Поезията, или тайната йерархия на думите“, той и теоретично изнася своята пледоария, в която се застъпва за мистичната поезия, а и която поетически сияйно реализира в своите стихове. Резултатът от това пък е изгревът на една нова символистична звезда с чисто сияние на съвременното българско поетическо небе. (…) Роман Кисьов се обявява за сакралния характер на поезията, за нейното завръщане, както в ранните епохи на човешката магическа култура, при извора на Тайната и религиозното чувствуване на езика и света. (…) При Кисьов поезията е храм, изграден от светлина, в който се изявяват и съхраняват принципите на святото, а поетът е храмово битие, което ги разкрива и ги проповядва на света в стила на старозаветните пророци. (…) Той е Орфей, който държи в ръцете си гърмове и мълнии. Нему Ангелът отваря вратата на всичко, но все пак и въпреки това той не е напуснал този земен свят на тъгата и болката. Не. Той е в него и преминава през неговата като през собствена болка. (…) Поезията за този поет е преобразуваща и просветляваща, акт на възнесение и „мисъл за Мисълта на Бога“. Голяма е неговата вяра в силата на Словото, което е „ново вино на невидимия Бог“. (…) Неговите стихове са наистина мощно семе, което разцъфва с цвета на светлината и изгубената сакралност в това, както би казал Хьолдерлин, сиромашко време. Но именно затова защото е сиромашко, нему е потребна поезията, за да го обогати и да му възвърне вярата в божественото.
Това е поезия и поетика на една осветлена и свята онтология, на една съзерцателна личност, чието познание и интуиция се напояват от кажи-речи един-единствен извор – изворът на святото. Но тази единственост ни най-малко не е неин недостатък, а нейно предимство. (…) Тя не е естетична, а екзистенциално-духовна. Кисьов не е само духовен, или, както каза на премиерата на неговите „Гласове“ Светлозар Игов, „небесен поет“, но той е в добрия смисъл и екзистенциален поет, който не се отказва от болката и страданието на човека на земята. (…) Той е теургически поет, поет на тайната, на мистичното чувствуване на микро и макрокосмоса, както и на тяхното религиозно познание, но е също така и поет на човешкото падение, на прагреха и страданията, които произтичат от него.
Ефтим Клетников – РС Македония (2006, 2009, 2010 г.)
Роман Кисьов е поет с изтънчено усещане за мяра… Мотивите в неговите картини и стихове са хармонично преплетени. Самият Кисьов е изключителен познавач на теологията, философията, митологията, историята (особено българската) и литературата, което е и видно от неговите стихове. Кисьов е, преди всичко, родèн поет… Той е също така поет, който се стреми към лаконичност на изказа, стреми се към поетическия идеал – с малко да се каже много… Леснодостъпна, а същевременно дълбока, мисловна и преживяна, поезията на Роман Кисьов със сигурност няма да остави равнодушни истинските любители на поезията.
Жарко Миленич – Босна и Херцеговина (2008 г.)
Стиховете на Роман Кисьов са стихове-тайни, рисунките му са рисунки-тайни, които не трябва да се разгадават, а е нужно да се подслонят и съхранят в благодарно сърце.
Александър Елизаров – Русия (2009 г.)
Есенцията на поезията на Роман Кисьов е в неговите многопластови художествени реминисценции, в които той методично ясно вижда в Света посредством своите думи и обратно – неговите думи са отражение на неговия собствен визуален Свят. И повече от това – той успява да изобрази ясните и силни сентенции въз основа на онтология на човека. Поет, преди всичко.
Сабахудин Хаджиалич – Босна и Херцеговина (2010 г.)
Още с първите контакти с поезията на Роман Кисьов разбрах, че се касае за родèн поет. И когато по-късно осъзнавах и възприемах тази поезия, тя ми възвръщаше вярата в неугасимостта на Словото, вплетено във вечната плетеница: поезията.
Роман Кисьов е поетически храм, в който диша индивидуалността, Мъдростта и Светлината.
Михаил Ренджов – РС Македония (2011 г.)
Прочетох с голямо изумление текстовете на Роман Кисьов. Той пише прекрасна поезия, преведох на арабски някои текстове от италианската версия на моя скъп приятел Джузепе Наполитано. (…) Наистина е поeт, който трябва да се преоткрие, и защо да не пренесем неговите изумителни текстове в арабската култура. Благодарности на „Stanza del poeta“.
Абделмаджид Юсеф – Тунис (2011 г.)
Словото в творчеството на Роман Кисьов е толкова важно и насъщно, че дори ако отсъства, то неговото място остава… явно, и това представлява съвършена и автентична форма на съществование. Свободният стих като форма „помага“ на поета в „графиката“ на думите, и дълбочината на мисълта представя всяко нещо и явление като безспорен знак на космическа идентичност, „внасяйки“ в структурата на мисълта необичаен свят, където в името на хармонията задълбочава и изостря противоречията, достигайки посредством отрицание на отрицанието до все още непозната за науката формулировка на времето и пространството, като чрез своето слово се явява помирител между мига и вечността… (…)
Известна истина е, че словото се пише с линии и черти, но това, че и линията се пише посредством словото, е неочаквано, вълнуващо явление, което се съдържа в творчеството на талантливия поет Роман Кисьов, „прозрачно, като око, и сложно, като око“ (Ованнес Туманян), с ясен национален облик и път във вечността… (…)
Поетът често използва върху своето поетическо платно такива цветове, които привидно не съществуват, които са негово лично откровение. По този начин той успява да постигне уникални художествени открития, да изгради Свят Храм в сложното съчетание от „земния ад“ и „небесния рай“, преживявайки трънливи стихове и постоянствайки в мисията да заселва космоса с ангели. (…)
Поезията на Роман Кисьов, във великолепния превод на Гагик Давтян, ми напомни за една от древните градини на света – знаменитата каменна градина от петнадесет камъка, където – от всяка една страна – петнадесетият камък е винаги невидим, остава извън полезрението. Така че, братко Романе, както и да се опитвах да разгадая твоята линия и слово, все пак главната тайна си остава неразгадаема, и една от ценностите на поезията е именно в това, че през цялото време нещо в нея остава неразкрито и те притегля към себе си… Това е тайната на поезията, тайната на петнадесетия камък.
Вардан Хакобян – Нагорни Карабах (2014 г.)
Сбирката („Градината на тайните“) е много цялостна, и от позиция преминава в система. В голямо единство влизат живописта и поезията на Роман Кисьов, отивайки все по-надълбоко в някои същностни въпроси. Темата намира напълно своя изказ.
„Градината на тайните“ е успешна и впечатляваща книга. Надявам се, че това ще бъде разбрано в родината на поета…
Влада Урошевич – РС Македония (2014 г.)
Запознах се с поета и художника Роман Кисьов (р. 1962 г.) преди десет години на един поетичен фестивал. А високото ниво на духовност и красота на стиховете му (както и на неговите рисунки) открих много по-късно, когато прочетох книгата с неговите избрани стихотворения по време на мой многодневен престой в София през пролетта на 2018 г. Българският му език не беше особено труден за разбирането ми. И сега, след като прочетох стихосбирката „Пилигрим на Светлината“ в превода на Александър Марич на сръбски език, се досетих защо разбрах тази поезия доста добре в оригинала. Мисля, че това е възможно благодарение на съществената простота и кристално чистия език на този поет. Той вижда и чувства живото присъствие на Светия Дух във всички земни и вселенски явления. Това е език, който прославя живота като небесен дар, прославя любовта и светлината, посредством които е и пилигримството. Да бъдеш поет за Кисьов означава да бъдеш поклонник на източника на светлина, носейки своя кръст по следите на Иисус Христос. И това е пътят, по който нашето сърце ни води. На този път се е появило и краткото стихотворение, наречено „Книгата“, което гласи: „Всички ние пишем / книгата на своя живот // Редактор е / Бог.“ Това казва почти всичко. От първата си стихосбирка, която не случайно се нарича „Вратите на рая“, та до новите си стихотворения, Роман Кисьов има същия Редактор, на когото той неуморно благодари за красотата и чистотата на своите думи. Тези думи сакрализират всичко, за което говорят, всичко, което се ражда, расте и умира между небето и земята. Сигурен съм, че в това ще се убеди всеки читател на тази книга, в прекрасния превод на Александър Марич.
Стеван Тонтич – Босна и Херцеговина / Сърбия (2020 г.)
Да се пише за Роман Кисьов, това означава да се (про)говори за един рядък и необикновен талант, който в себе си е събрал, съчетал и концентрирал най-доброто, най-красивото и най-възвишеното от духовния свят. Всъщност, той като истински алхимик оставя забележима и трайна следа върху хартията и платното, и материализира мисълта, движението, намерението.
При Роман Кисьов не се знае откъде започва съзнателното и къде завършва подсъзнателното, и обратно. Той е ясен, мощен автор с невероятно въображение и енергия. Когато пише, той се изразява чрез образи и цветове: селективни, монументални, колоритни, пастелни, нюансирани, а когато рисува – употребява (не)доизказани думи, изречения, контексти, откъси, фрагменти… (…) Каква красива и прекрасна спойка на поезията (текста) и рисунката (картината).
Христо Петрески – РС Македония (2021 г.)
Споделям радостта си от докосването до несравнимата поезия на Роман Кисьов, толкова дълбока и чиста, като вода от извора. Казват, че красотата ще спаси света. Може би във времената, когато се е родила тази крилата фраза, се е смятало така, но днес, според мен, именно Поезията ще спаси нашия бурен свят. А поезията на Роман Кисьов със своята дълбочина, духовност и правдивост, докосваща най-съкровените струни на душата, дава надежда и носи светлина.
Той е дълбок автор, към чието уникално и магнетично творчество сме притеглени да се връщаме отново и отново. Неговата поезия принадлежи не само на България, но и на целия свят.
Любов Цай – Украйна (2024 г.)
Разговор. Спокоен разговор за важни неща. Опитвам се да разбера. Опитвам се да проумея. Опитвам се да видя. Роман Кисьов говори сам със себе си, но ако седнете пред него, погледнете в очите му и започнете да слушате с интерес, това ще се превърне в приятелски разговор между двамата. За Бог без религии и прозелитизъм. За същността на нещата без сложни философски конструкции. За важни неща, без да се опитва да убеждава. Просто разговор.
Олга Здир – Украйна (2024 г.)