Не са никак малко съвременните поети, които възприемат поезията като игра. И те като едни възрастни деца си играят с думите и значенията, със „смисъла“…
Моята представа за поезията не е игра, въпреки че понякога играта е изкушаваща и забавна. Но и подвеждаща! Трябва да призная, обаче, че в младежките ми години, когато бях омаян от Ars Poetica и правих първите си поетически опити, се впусках смело в експерименти и в игра с думите. Затова за ранните ми стихове е толкова характерен (като изразно средство) Парадоксът.
Ярък пример за това е моето стихотворение „Игра на думи“ от далечната 1988 година. По онова време беше невъзможно такова стихотворение да бъде публикувано у нас, затова не съм го и предлагал. По-късно пък не успя да си намери място нито в дебютната ми стихосбирка през 1995 г., нито в следващите ми книги… Включих го чак през 2016 г. в моя обемен том с избрани стихотворения „Мистичната роза“, в първия цикъл с ранни стихотворения, в който съм включил и други непубликувани стихове от онова време.
На пръв поглед „Игра на думи“ изглежда доста самоцелно и вероятно в епохата на социалистическия реализъм литературната критика би го определила като „формализъм“. Но и днес, от дистанцията на времето, смятам, че това съвсем не е така, това е само привидно… Всъщност, зад тази „игра“ са скрити дълбоки духовни основания, които не ми се иска да анализирам, за да не се изгуби въздействието на стихотворението.
ИГРА НА ДУМИ
Ако ви кажа, че живея,
не си мислете, че живея.
Аз съм мъртъв.
Ако ви кажа, че съм мъртъв,
не си мислете, че съм мъртъв.
Аз живея.
Каквото и да ви кажа,
е лъжа.
Каквото и да ви кажа,
е истина.
Мъртвите са живи.
Живите са мъртви.
Това, което виждате,
не е това, което виждате.
Морето е небе.
Небето е всъщност море.
Птиците не са птици,
а риби.
Рибите не са риби,
а птици.
Луната не е Луна,
а Земя.
Ние, хората, не сме хора,
а извънземни.
Или Бог знае какво…
Но ние не знаем какво знае Бог.
(1988)
Роман Кисьов